|
|
|
Това ние ли сме име: Криси възраст: 21 местоположение: Смолян e-mail: N\A Послание към света: Живея нормален живот, сред нормални хора. Уча доста, реших да стана инженер някак усещам, че с тази си дейност и способност ще мога да оставя нещо след себе си. И въпреки всичко все още мисля че нещо от време-навреме ми се губи. Това усещане се засили повече след като изгледах два филма. Единият беше за тайнството на водата, а другия за квантовата физика. И така... И преди имах това усещане и сега го имам, а то е че АЗ ВСЪЩНОСТ НЕ ВИЖДАМ! ВСИЧКИ НИЕ НЕ ВИЖДАМЕ и една десета от света около нас. Има и още доста, усещам го знам че е някъде там, но не мога да се доближа повече, защото живея нормален живот, а и може би защото така е по - лесно. Често имам усещането, че бидейки на дадено място в дадена ситуация аз всъщност не съм там или вече това ми се е случило. Не зная дали някой би се съгласил с мен или както повечето или по - точно всичките ми приятели ще каже, че фантазирам и човек живее с фантазиите си само когато не е доволен от настоящия си живот. Навярно вече съм Ви отегчила и въпреки това ПОГЛЕДНЕТЕ! Помогнете и на мен и хората около мен да ВИДИМ по - добре. Послание към бъдещето: Живота за нас беше много непознат. Живеехме и все още живеем някак набързо и само съществувахме. Самонаказвахме се и сами създавахме най-лошите си кошмари, които след това ставаха реалност. Въпреки това във всеки един от нас живееше надежда. Каква? - Не зная, но я има къде повече къде по-малко. Емоциите ни идваха повече, болката увеличавахме десетократно и се връщахме отново и отново на нея, за да я преживеем няколко пъти. Радостите - тези чувства, които ни даваха благоденствие и покой - се случваха често, но биваха бързо забравени, недооценени и недопреживяни. И все пак се радвахме, че сме живи, обичахме живота и не преставахме да търсим неговия смисъл, желаехме да се променим и да се отворим към благоденствието. Дали сме успели Вие ще кажете. Интересно ми е как е сега при вас? Колко ли е различно? Можете ли да виждате? Защото аз често - признавам си - сънувам че съм сляпа и това е най-лошият ми кошмар. Дано ние по някакъв начин сме успели да помогнем Вие да намерите пътя на благоденствието. Тогава значи е имало смисъл в нашето съществуване. |
ГЛАСОВЕ: |