Но градивният порив трябва да се брани, защото над него винаги са кръжали враждебни и възпиращи сили — природни или социални. И съвсем естествено, както у мислителя Рьорих, така и у художника Рьорих наред с темата на труда се явява и темата на борбата. Митичен двубой, сражение, познато от историята, тревожно видение за надвиснал над света конфликт все едно, това са епизоди от голямата битка, от вечната битка между градивното начало и силите на разрушението, между доброто и злото, между светлината и мрака. „Походът на Владимир", 1900, „Александър Невски поразява Ян Биргер", „Бой", 1906, „Сечта при Керженц", 1911, "Небесен бой", 1912, „Зарево", „Дела човешки", 1914, „Бум Ердени", «Походът на Игор", 1941, „Партизани", 1943 - това са само някои от картините, с които художникът ни внушава идеята за неотменимостта на Рата, с които ни предупреждава да бъдем готови, защото готовността е първото условие за успеха. Или както казва индийският мъдрец:
„Ние сме твърде разположени към думите, където се съдържа поняти¬ето благо. Но една от тях съвършено противоречи на обичаите ни — това е благополучието. Действително, изследвайте историята на човечеството и ще се убедите, че никога нищо велико не се е изграждало сред благо¬получие. Отдавна твърдя за благословените препятствия, но малцина обичат борбата и подвига. А при това неминуемо трябва да свикнем с борбата, иначе няма да закалим меча на духа... Трябва правилно да се раз¬бере вечната борба и да се подготви съзнанието като пред взрив, защото това ще отговаря на действителността."
Много са платната на Рьорих, които звучат като предупреждение към човечеството. Но предупреждението се откроява и като конкретна тема на някои творби. То бива изпращано със стрела през необятните простран¬ства или с вестоносец, бързащ през пустинни местности да отнесе навреме съдбоносната новина /„Вестоносец", 1897, „Вестител", 1914, „Бърза¬щият", 1924, „Гесар хан", 1941, „Вест от Шамбала", 1946/.
Темата на предупреждението и посланието е и в основата на много произведения, които биха могли да се обединят под любимото на самия Рьорих название „Знаци". Какви знаци? От кого и за кого? С каква цел? — такива въпроси неведнаж са поставяни при изследване на тоя кръг творби, които изглежда минават за най-трудно понятните в делото на живописеца. Наличието на известни символни елементи в подобни композиции дава основание на някои автори да ги наричат „идеограми" и дори да прилагат това понятие едва ли не към цялото творчество на Рьорих.
Всъщност, разгледан по-отблизо, въпросът за „знаците" се оказва не чак толкова загадъчен и, противно на някои мнения, не крие нищо мистично. Преди всичко образно-символните елементи, използувани от Рьорих, са достатъчно ясни по смисъл, за да пораждат противоречиви тълкувания. Те са изяснени от автора и в неговата проза. Конникът и кон¬ят, стрелецът и стрелата, мечът или кръгът с трите точки са свързани с из¬точната митология и източната символика, с легенди като тия за Гесар хан, за Майтрея и Шамбала и съвсем ясно означават послание, помощ, вдъхване на сила, предзнаменование за победа. На второ място тези знаци нито са измислени от художника, нито изкуствено са вмъкнати в композицията. Много от тях Рьорих е откривал изписани или издълбани в скалите и както ги е откривал, така ги е рисувал. На трето място там, където се касае за „знаци" на природата и природните стихии — облачни „кули", надигаща се буря, — художникът очевидно е използувал темата за „поличбите" и „знаменията", така обичайни като народни поверия в далечното минало. Най-после в някои работи, като „Орифлама", „Пакс култура", „Знамето на мира", Рьорих въвежда емблемата на своя пакт, добила по онова време по пулярност в целия свят. Както се вижда, композициите от този обширен тематичен кръг не съдържат нищо тайнствено или мистично. „Знаците", това са образни елементи, останали от далечното минало и звучащи като предупреждение, или това са природни явления, в които човек вижда отразени собствените си тревожни предчувствия, или най-сетне са изобра¬жения, свързани с легенди, в които народът е отразил вярата си в бъдещето /„Повели на небето", 1915, „Червените коне", 1925, „Камъни на хълма", 1935, „Ликът на Хималаите", 1934, „Знаме на бъдещето", 1925, „Пакс култура", 1931, „Знамето на мира", 1931, „Палден Ламо", „Заповедта на Ригден Джапо", „Мечът на Гесар", 1932, „Знаците на Чинтамани", 1935, „Страж на пустинята", 1941 и др./.
Близки до темата на .борбата са и редица други картини, които биха били разбрани толкова по-точно, с колкото по-малко предубеждения при¬стъпим към тях. Това са композициите, свързани със закрилниците на чове¬чеството. Художникът се вдъхновява от някои легендарни образи, в които народите на Русия, на Монголия, на Тибет, на Индия са отразили своите представи за добродетелта, себеотрицанието, героизма /„Иля Муромец", 1909, „Прокопий Праведни", 1914, „Пантелей-Лечител", 1916, „Крепостта на стените", 1925, „Майтрея Победител", 1925, „Сянката на Учителя", 1932, „Кришна", 1933, „Гесар хан", 1941, „Сергии Строител", 1942, „Двамата Учители" и др./.
В книгата „Сърцето на Азия", като споменава за тибетския герой Гесар хан, Рьорих пише:
„Господарят Гесар хан върви с непобедима войска, за да унищожи нечестивите елементи в Лхаса и въдворява всеобща справедливост и благосъстояние. В Тибет можахме да се убедим в разпространеността на това предание. ... Знакът на Гесар хан е стрелата. Стрелата — това е мълни¬ята... Войната се обявява с изпращане на стрела. Заповедта за въоръжаване се навива на стрелата. Гесар хан е въоръжен с гръмотевични стрели и пре¬дреченото войнство скоро ще бъде готово да излезе от запретената страна, за да спаси света."
Близко по смисъл е и поверието за Майтрея. Майтрея е Буда, но не съзерцателят, а воинът. „По трудните пътища, по опасните планински пре¬лези стоят изображенията на Майтрея, Господарят на Светлото Бъдеще, — пише Рьорих. — Кой се е погрижил да ги постави? Кой се е потрудил? Но стоят те, често гигантски, сякаш нечовешки творения." Майтрея това е -имвол на щастливото бъдеще. Ала щастливото бъдеще трябва да се изво¬юва в борба със силите на мрака. Затова Майтрея е олицетворение не на кротост и всеопрощение, а на могъщ устрем за победа.
Тъкмо затуй и Рьорих ще се обръща неведнаж към тоя образ, особено в драматичните години на войната срещу фашистките варвари. И не само към Майтрея, но и към Гесар хан, и към легендарните руски праведници, и към Учителите. Не мистично внушение, а непоколебима вяра в победата на правото дело се излъчва от тия внушителни фигури, въплъщения на мъдростта и героизма.
Значителен брой произведения може да се обединят около темите на радостта и красотата. Тия теми се появяват още в някои по-ранни творби, като „Целувката на земята", 1912, или „Песента на утрото", 1920. Но безспорно те са разработени най-зряло и най-внушително в хималайските цикли, бележещи, струва ми се, връхните постижения на живописеца.
Хималаите сякаш са предопределени като тема и съдба на художника още от раждането. Един от най-ранните му детски спомени е свързан с някаква картина в бащиния дом, за която по-късно разбира, че е пейзаж от Хималаите. „Старинна картина — планина при залез — пише той. — После се оказа, че това не е друго, а Канченденга1. Откъде? Как е попаднала? В книгата на Ходсон имаше подобна гравюра. Картината ли е от гравюрата или гравюрата — от картината?"
На друго място в дневника майсторът си спомня с каква наслада е слушал слепеца, който идвал да настройва пианото, а след като го настроел, почвал да свири: „Случваше се, седиш и чакаш с нетърпение кога ще свърши настройката. Да не би някой да попречи на дългоочакваното свирене. Гостната бе синя, на стената — „Канченденга". Сега знам, че това бе именно тази любима планина в розов залез. Слепият свиреше нещо много хубаво. Удивително бе, че слепецът свири..."
По-късно майсторът сам ще нарисува тази планина — не при залез, а в бистрата светлина на утрото — израстваща в далечината високо над тъмните хребети, бяла и неземна като видение на фона на бледосиньото небе /„Канченденга, Планината на Петте Съкровища"/. Това ще стане след половин век. Но още в ранните детски преживявания образът на Хима¬лаите и мелодията на слепия пианист са пораждали у детето първите светли представи за красотата.
Разбира се, Рьорих не е единственият голям живописец, влюбен в планината. Знаем и други случаи, когато планината до такава степен е за¬владявала даден художник, че се е превръщала в негова главна тема. Особено когато става дума за творци, които по самото си местожителство са предразположени към такава зараза. Като Сегантини или Ходлер. Но Рьорих не е роден сред Алпите, а в равната руска земя. И поривът, отвел го на хиляди километри от родината, не е влечение изобщо към планината, а към Хималаите. Той не се стреми да ни разказва за бита на планинските обитатели, като Сегантини; нито се вълнува от композиционните и декора¬тивните проблеми, занимаващи Ходлер. Не става дума да подценяваме двама солидни живописци, за да придадем по-голямо значение на нашия майстор, но просто Рьорих е друг и неговият художнически интерес е друг. Без да е нужно да добавяме, че и планината е друга.
Хималаите, които от векове привличат мислите и възбуждат въобра¬жението на учени и пътешественици, за пръв път намират своя художник. И той не е от Тибет, нито от Непал, нито от Индия, а от далечна Русия. Наис¬тина необичайно явление — един творец да усети така проникновено харак¬тера и духа на област, толкова далечна и тъй различна от собствената му родина. Години по-късно Джавахарлал Неру ще каже:
„Когато гледате картините на Рьорих, много от които изобразяват Хималаите, струва ви се, че улавяте духа на тия грандиозни планини, които с векове са се издигали над равнините и от дълбока древност са били наши пазители. Картините на художника ни напомнят толкова много от нашата история, от нашето мислене, от нашето културно и духовно наследство, го¬ворят ни тъй много не само за миналото на Индия, но и за нещо постоянно и вечно, та не можем да не чувствуваме големия си дълг пред Николай Рьорих, запечатал тоя дух в изумителните си произведения."
Живописецът посвещава стотици картини на Хималаите. Дори най-често не Хималаите в цялото тяхно многообразие — гори, ливади, долини, езера, селища, — а в повечето случаи само върховете, голите масиви, възлизащи в стръмен диагонал към небето. Какво го привлича в тоя нео¬бятен свят на заснежени планински вериги?
„Никой няма да каже, че Хималаите представляват теснини — пише Рьорих, — никому няма да мине през главата, че това са мрачни врати, никой, спомняйки си за Хималаите, няма да произнесе думата едно¬образие. Наистина цяла част от човешкия речник ще бъде изоставена, ко¬гато влезете в царството на хималайските снегове. И ще бъде забравена именно мрачната и скучната част на речника."
„С нещо зовящо, неукротимо привличащо се изпълва човешкият дух, когато той, преодолял всички трудности, възлиза към тия върхове. И самите трудности, понякога твърде опасни, се превръщат само в най-чеобходимите и най-желани стъпала, прерастват просто в преодоляване на земните условности. Всички опасни бамбукови мостове над гърмящите планински потоци, всички хлъзгави стъпала по вековните ледници над гибелните пропасти, всички неизбежни спускания през следващите изкачвания, и вихърът, и гладът, и студът, и жегата се преодоляват там, където е пълна чашата на находките."
„... Естествено, похвалите тук са неуместни и всяка от тях, дори най-превъзходната, ще бъде само умаловажаване. Тогава защо се припомнят Хималаите, защо е нужно да мислим, да си спомняме и да се стремим към тях?"
„Дори и мисленото приобщение към тържественото величие ще бъде най-добро укрепително средство. Та нали всичко по своему се стреми към прекрасното... Мисълта за прекрасното е толкова могъща и жизнена, че човек не може да я носи мълчаливо, а непременно ще пожелае с каквито и да било думи да я сподели. Макар в някаква песен или в някаква рисунка човек трябва да изразява и да запечатва мисълта за прекрасното."
Живописецът просто и лаконично е формулирал творческите си под¬буди: за него Хималаите са олицетворение на прекрасното, с грандиозните си форми, с могъщите си очертания, с изненадите, които крият, и дори с опасностите. А приел в сърцето си тази красота, художникът не може да не я сподели.
И не случайно погледът на Рьорих е отправен не към разтварящата се пред нозете му бездна, нито към уютната хубост на потъналите в зеленина долини, а натам, към суровите очертания на върховете. Защото в стръмните масиви е изявено движението нагоре, устремът нагоре, сякаш символ на човешкия устрем към непрестанно възлизане, сякаш олицетворение на ко¬пнежа към съвършенство.
Сам Рьорих пише:
„Помня как един пътник разказваше, че започвайки да слиза в големия каньон на Аризона, дори при великолепните околни багри все пак изпитвал тягостно усещане от безкрайното спускане — „вървяхме все надолу и това даже ни пречеше да се любуваме."
„Естествено, възторгът и възхищението ще бъдат свързани преди всичко с възлизането. При изкачването се появява непреодолимото желание да погледнете отвъд издигащите се пред вас височини. А когато вървите надолу, при всеки отминаващ връх звъни някакво „сбогом". Затова е и така светло не само да се върви към върха, но дори и мислено да се следва този възходящ път."
Живописецът ни доставя именно тази наслада — да следваме, макар и мислено, възходящия път, по който сам е минал. И не зарад удоволствието да се разхождаме с очи по картината, което само по себе си е твърде увле¬кателно, а за да изпитаме чувството на духовно възлизане към нещо по-чисто и по-светло от обичайното и всекидневното.
„Всички народи знаят, че мястото на Светите хора е на планините, на върховете, от върховете идват откровенията... Там е възнасящото сияние. Натам се стреми човешкият дух. Самата трудност на планинските пътища привлича. Там се случва необичайното. Там народната мисъл работи нагоре. Там всеки преход предлага невиждана новост, предвещава прелом на границата на великите очертания."
„Хималаи, ледници", 1937, „Кулу", 1937, „Планината на Мориа", „Великият лик на Хималаите", „Тибет", 1940, „Лхаса", 1942, „Планинско езеро", 1941, „Хималаи, Нанда-Деви", 1941, „Хималаи", 1941, „Хималаи, Еверест", 1941, „Хималаи, съмване в планините", 1941, „Помни!", 1945 — ето само някои от най-прочутите произведения на хималайските цикли. Това, което се хвърля в очи дори при най-бегъл преглед на тия произве¬дения, е изумителното им разнообразие при един на пръв поглед моно¬тонен сюжет — заснежените възвишения на планината. Небесата са ту озарени от пурпурно зарево като при пожар, ту хладно сини,ту златис-тожълти, ту кобалтово зелени, ту необятни, ту затиснати от грамадите; веригите от масиви ту възлизат нагоре в хармонично съзвучие, ту се очер¬тават разнопосочни и хаотични, ту напомнят с правилните си пирамиди върхове на кристали, ту са начупени в нестройни причудливи форми, ту нежни и светли, ту сурови и потъмнели, сини или синьо-зелени, виолетови или розови, пурпурни или жълти. И в цялото това разнообразие няма нищо самоцелно и произволно, то е естествен израз на различни състояния — състояния на природата и на човека, който я възприема.
 Цитирай това на твоя сайт | Прочетена: 1258
|
- Моля, придържайте се към темата на статията. Груб език, лични атаки и обиди към когото и да е ще бъдат изтривани. Спам, реклама и коментари, писани на латиница ще бъдат изтривани.
- При грешка, презаредете браузъра, за да получите нов номер за въвеждане.
Вашият IP адрес - 38.103.63.16 се записва. Моля, не злоупотребявайте!
|
|
ICQ по спешност: 178079719
Коментирай първи!
