|
Страница 1 от 4
Предисловие към албума с картини на Николай
Рьорих.
1979 г.
материалите са изпратени на www.occultism.biz от Снежана Керелова
препоръчваме да се обърнете към г-жа Керелова на адрес snejanakerelova@abv.bg ако се интересувате от цялата книга или да потърсите ако съществуват днес издателства, които са публикували материали за фамилията Рьорих.
От детските си години помня, че в кабинета на баща ми нямаше картини. Вероятно като историк на изкуството той и без това непре¬къснато се занимаваше с картини. Или може би защото, както по цял ден бе наведен над ръкописа, едва ли му оставаше време да вдига очи към стената.
Затуй бях доста изненадан, когато един ден открих, че е закачил точно над бюрото си някакъв пейзаж, и то — репродукция. Да украсяваш стаята си с репродукции, след като имаш толкова приятели живописци, готови с удоволствие да ти подарят оригинал, това ми се стори нелепо.
— От кого е? — запитах с недоумение.
— От Рьорих — отвърна баща ми.
Името ми беше известно. Виждал бях и няколко цветни клишета от произведенията на Рьорих в един брой на списание „Жар-птица". Ала това бяха произведения от ранния период на художника, твърде различни в своята ярка фантастика от този някак аскетичен по линии и багри пейзаж.
— Откъде е? — запитах отново.
— От Хималаите.
С това разговорът приключи. Когато баща ми отговаряше така, с по¬ловин уста, означаваше, че няма време за приказки, тъй че побързах да из¬чезна.
Да не безпокоя Стария, когато работи, беше за мене неписан закон. Обаче какво да се прави, когато много често, ща не ща, трябваше да го безпокоя. Случеше ли се да се сблъскам с някаква неясна философска терминология или с някакъв труден пасаж в учебника по старогръцки, един¬ственият изход бе да се обърна към Стария. Влизах в кабинета, сядах на стола в ъгъла и чаках баща ми да стигне в ръкописа си до точка и да вдигне глава. И докато чаках, гледах от нямане какво да правя стената, дето бе за¬качен хималайският пейзаж.
Това не бе една от ония картини, дето те очароват от пръв поглед, каквито има не малко в творчеството на Рьорих. Това бе по-скоро непретен¬циозен ескиз, който повърхностното око би могло да отмине без внимание и чиято хубост ми се разкриваше постепенно.
Изпълнен в синьо-зелена гама, пейзажът излъчваше свежест и хлад: синьо-зелено езеро, над него синкави планини, а още по-горе бледозелено небе. Това бе всичко. Но така, както бе поставена върху потъмнялата стена, картината звучно се открояваше, сякаш прозорец към някакъв чист и ведър свят, странно различен не само от усойния кабинет на баща ми, но и от цялото ни усойно всекидневие в тоя неприветен град.
През ония години — тридесетте години — Рьорих бе популярна фигура и при разговори между бащините ми познати често чувах да се споменава името му. Коментираше се дали е теософ и защо не е теософ, симпатизира ли на Съветския съюз и защо не живее в Съветския съюз, какъв е оня негов музей в Ню Йорк и защо е в Ню Йорк, а не в Париж, всепризнатата столица на изкуството, и други от този род. Баща ми отговаряше на подобни въпроси било съвсем сухо, било с подигравка. Помня, че когато веднъж някой запита защо Рьорих се е настанил в полите на Хималаите, Стария ре¬че:
— Ами какво да прави човекът? Щом не може като нас да живее в по¬лите на Витоша, ще трябва да се задоволи с Хималаите.
Ако се случеше обаче събеседниците да бъдат от по-друг ранг и да про¬явят нещо повече от повърхностно любопитство, баща ми охотно почваше да говори за идеите на Рьорих, за картините му и, естествено, за Хима¬лаите.
В ония години на мечти за пътешествия Хималаите, разбира се, ме интересуваха, но Рьорих — не особено. Бях прелистил набързо един сборник негови статии, намерени в бащината ми библиотека, обаче не бях открил вътре нищо интригуващо. Снимката му, която намерих пак там, също не събуди симпатиите ми. Едно затворено лице, което ми се стори по-скоро азиатско, отколкото руско, с бръсната глава, тясна подстригана брадичка и проницателен поглед, фиксираш ме с неприятна настойчивост. Образ на мислител, твърде различен от типа на тогавашните ми любимци, като например Бодлер с драматичния израз на стаена горчивина или Маяковски, който също бе с бръсната глава, но гледаше на света с дръзко пре¬дизвикателство.
Изобщо философът Рьорих ме респектираше, без да ме привлича. За разлика от художника и от оная негова синьо-зелена картина, която ми се струваше като прозорец към един съвсем друг и съвсем непознат свят - Хималаите.
Но Хималаите бяха далече. А тук в нашия свят атмосферата бе душна и на хоризонта все по-заплашително се трупаха барутните облаци на войната — Итало-Етиопският конфликт, Испания, аншлусът на Австрия, завземането на Судетската област, окупацията на Чехословакия, додето нацистите навлязоха в Полша и сложиха край на вечните спорове по въпроса, ще има ли война или няма да има.
Всъщност независимо от споровете всички бяхме очаквали неизбеж¬ното и ако нещо все пак ме учудваше, то бе, че баща ми продължаваше да говори за важността на Пакта Рьорих и дори пишеше статии по въпроса.
|
ICQ по спешност: 178079719
