Occultism and Esoterics World Library.

В позоваването на изследванията на Мирча Елиаде настоящия текст внимава за тези възгледи, които се отнасят към спекулативните техники на “историческия човек”, изправен пред необходимостта да бъде апологет на сакралната същност на битието си и следователно, пред потребност от навременно митотворчество. Ние тук имаме предвид мирогледа на човека, който, “макар и познаващ някаква форма на “история”, прави всичко възможно да не се съобразява с нея”; така това понятие не се отнася до определена епоха или култура, но до определен модел за рационализиране основанията на човешкото страдание (потърпевшество) и съжителство във и със природните дадености. Многобройните примери за тази подобност – в изчезнали, исторически описани или съвременни традиционии общества – са намерили функцията си в понятието на Елиаде “архетипи и повторение”, осмислено именно след подробното представяне на именно този модел на мислене преди идеята за наука (ще рече философията – една идея за “възможна наука, която никъде не е дадена in concreto, към която обаче се опитваме да се доближим по различни пътища, докато бъде открита единствената пътека, буренясала твърде много от сетивност, и успеем, доколкото това е дадено на човека, да направим равно на първообраза копието, което досега е било несполучливо” (КЧР/740)

Времето – разбирано чрез представата за необратимост и крайност – е явилото се пред мисълта първо условие за осъзнаването й. Достигането до саморефлексия в мисленето обаче се оказа непрост и също основан в разбирането на времето случай. Както ще проследим (с опитите да го докажем) в таза първа част – в отказът от припознаване на промените, като последователни прояви на една и съща действителност, можем да намерим смислено обяснение за дълговековната прикритост на логоса. Изглежда, че същностната характеристика на sapiens се е проявила само в степента, в която да удовлетвори първобитните потребности от развиване на умението да се избегне смъртта (да оцелява – ще рече после: да задържа в цялост). Първичната рационална дейност на човека, неговата изобретателност, е основа за всепроникващите знания (без която съхранението на вида в суровата природа щеше да е невъзможно), но и предпоставка за несвършващите въпроси на същата тази дейност относно формирането й/си. В качественото измерение на днешното време оценяваме именно способността на разсдъдъка, който се постига чрез самонаблюдение, осмислено сега като взиране в миналото си, в историята, и съзирането на резултатите от отделните прояви на разумната дейност. Развитие, разбирано като (сбора от) решени с помощта на метода проба-грешка проблеми, в което съществено е неповтарянето на грешката вбъдеще: при овладяването на съответно предстоящите му въпроси и проблеми.

Науката, каквато е упражнявана и днес, е резултат от същите тия питания за същността (откъм съществуването), които са характерни и за при-митивното “мислене”. В съвременното понятие за мисленето не е в реда на нещата да се търси същността в самите тях, но и опитът на науките доказва колко несъществено е такова търсене, освен в границите на разума. В при-митивността на мисълта намираме възможността за рационално принципиране на знанието (тогава налично като митознание) и употребата му с цел овладяване на действителността – “да знаеш (мита за) произхода на един предмет, едно животно /.../ е равнозначно да придобиеш магическа власт над тях” (1,19).

Предвид неизбежното за мисълта улавяне на човека във времевата му обусловеност, на “примитивният” светоглед е гарантирана безметежност чрез фолклорна идея за бъдещето – в представата за съществуващо не е схваната неговата причинност в историята, единствено върху която времето оставя белезите на промяната, даващи повод за тревога. Човек не може да изпита (да усети, че съществува) крайно бъдеще, тъй както не е изпитал и началното /си/ раждане – те не присъстват в съзнанието като присъщи на личността, което е също причина тя да не бъде схваната. Както ще видим, чрез ритуализация на всеки съзнателен акт, животът така е изпълнен с постоянно повторение, символизиращо вечното завръщане към самото раждане, не на индивида – неговата поява е само функция от свръхестествени дела, първоосноваващите – изначалното пораждане. В тоя смисъл може да се каже, че раждането не е и никога не е отминало в смисъл: да е неналично, понеже е минало; както и смъртта не е предвиждана като задължителна в бъдещето. (2, 285)

Всеобхватните си примери в изследваните традиционни култури Мирча Елиаде свежда до следната формулировка, описваща мито-теоритично отношение към времето: “ако не му се обръща внимание, времето не съществува, а там, където ходът му става осезаем (по причина на човешките “грешки”, допуснати поради отдалечаване от архетипа и навлизане в конкретното времетраене), времето може да бъде премахнато.”

Така за действително е считано не конкретното време на наличността “наоколо”, а сакралното време на произхода й; ситуациите от настоящето, не се осмислят като негови прояви, а като символи на епифании, прояви на причастност към първоначалата – повторение на (репродуциращо) космогонията, развила се в сакралното време на Сътворението (на Света и в частност произхода на кое да е действие или състояние у човека).

Както изобщо се разбира от всяка идея за сръхестествено начално Битие - същественото предхожда съществуването и в този контекст - за човекът на традиционните култури постоянното връщане към същинското определя битийността на всяко настоящо-му събитие. Съ-бития са възможни “единствено в степента, която имитират или повтарят един известен архетип; /.../всичко онова, което няма образцов модел е “лишено от смисъл”, т.е. липсва му действителност.”(3,42) Бъдещото е предразположено към определено циклично възвръщане на едно известено изначално състояние; ограничени поради това, възможностите на наблюдаемите феномени съответстват на (попадането си в) описани вече чрез даден мит случайности, но самите те не са случайни; и тям е подобна само съдба – да бъдат повторична проява на предоставените им от Битието начини на съществуване; с други думи (склоняващи познати вече) – В съдбовното повторение на бивали възможности, схващащото само чрез мито-логични предания (не-посредством потока на времето) съзнателно в човек се докарва до преди него вече билото, (2/297) до познатото.

За нас е важна тази идея – способност за категоризиране, – оцеляваща ги под еклектизъм всички (неочаквани) предстоящи стечения на обстоятелства изобщо, на бъдещето, като при-позната наличност; “Нищо ново под Слънцето”, казваме за осветените от него неща, но за едно примитивно разбиране именно митът е който осветява; всяка поява на Слънце е епифания на дадености прастари – или Имане-да-има ще се обобщи в протоБитие и времето, чрез тази си бъдеща глаголна форма на мислене. Има време за това, дотогава ще видим следното:

Сравнение за нас сега – ние мислим бъдещето, като евентуалните му събития ги въобразим чрез изграждане в съзнанието ни на представи, формирани от обзора по наличното познание в търсене на възможните причини за очакваните последствия. Казваме “очаквани”, тъй като изненадата не намирам присъща на научното познание – към което се стреми “Западната” ни култура, в индивидуален или обществен план – но е оправдана от несъвършенството в принципа му на дедукция. Следователно завършеност на познанието би изисквала неговата същност да е в оцеляването; това означава истина, прицелена в центъра, поразяваща сърцето на съмнението преди всеки негов зачатък – ще рече – преди началото му. Тази пространствено-времева всеобхватност на обуславящата метонимика на битие и съзнание истина се постига не чрез разсейване истината в границите на битието, но чрез концентриране на битието в границите на съзнанието. Това именно е постигнато в “архе-тектониката” на съзнанието, на битието и времето в онази примитивна онтология, в която прехода към преследва прехода от - ведно разбирани като из-раждане на времето и пространството водещо накрай до хаос, от който тръгва всяко начало. Есхатологията в митологията се явява космогония космогония на бъдещето. Не е безразсъдно, че горното разсъждение върху митологичния мироглед можем да го отнесем и към съвременните ни отнаучни разбирания за началото и края на Света (вече разбран в понятието Вселена) във времето. За сравнение, в границите на разумното за науката е проследяването на “историята” назад до времето на Планк – пърия времеви квант – модерна терминология избягваща споменаването на Свръхестествени Първоначала; те именно са (били) in illo tempore – преди поставяне началото на профанното време (заради липсата на единица време), но все пак предпоставени от (Големия Взрив, възприет като) субстрата на всичкото съществуващо, който субстрат според така “научно” описаната космогония по всичките си параметри е равен на нула. Единствената изненада за теоритичното, научно и философско познание може да бъде появата ex nihilo.

Още от началото си, научната ни практика има за цел да бъде причина за положителна промяна в хода на времето - от наши действия да зависи дали предстоящото ще бъде благосъстоятелно. В архетипната култура всяко човешко “правене”, всяка негова творческа изява е с цел дейностите по създаването (замеделие, строителство и т.н.) да възпроизведат точно “мястото и часа” на Сътворението, за да получат там и тогава свое прилично на битие съществуване. За да се осигурят действителността и трайността на построеното, повтаря се божественият акт на построението образец: Сътворението на световете и на човека. Най-напред “реалността” на мястото се постига чрез освещаването на терена, т.е.посредством трансформирането му в “център”. /... / Чрез парадокса на ритуала всяко съответно пространство съвпада с Центъра на Света, също както времето на някой ритуал съвпада с митичното време на “началото” . Разбира се, изниква ни алюзия със съвременните опити и резултати от ускоряването на частици, които няма да коментирам с изключение на последвалите ги разбирания за Времето в лицето на Габриеле Венециано от CERN, който с помощта на последните изключително сложни разработки в теорията на суперструните заедно с младите специалисти в това ново направление намира, че Големият взрив е бил не моментът на възникване на Вселената, а просто внезапен преход в нейната динамика.[i] Това отклонение с нищо не променя обстоятелството, че пред всяка претенция за познание стои проблемът за феномена на (и явленията във) времето. Явления, от които в примитивното мислене човешкият феномен е останал незабелязан от неговото съзнание. Самосъзнание личността придобива в един определен във времето процес, който ще помъчим да изясним на следващите редове.

Свикнали сме да разполагаме появата на логосно мислене във времето, като го свързваме с епохата на първите Антични философи. За вулгарния поглед самата “поява” предполага, че нещото не го е имало преди факта на появяването му в историческия план. Това не е така в митологичното обяснение на феномените в примитивните култури - свят, в който всичко случващо се има своя архетип. Изводът, който важи за изследването ни е, че “хората навярно са се стремяли да станат архетипни и парадигматични”(3,42). От примерите, които Елиаде дава, можем постепенно да си отговорим на въпроса за липсата на самосъзнание у индивидите в архетипното общество, на принадлежността на мисълта към личностното самохарактеризизащо се “Аз”. Подобно на обясненията за наличното съществуващо в тогавашния свят и причината за действителността му, човекът също се “приема като реален, единствено в степента, в която престава да бъде себе си (за един съвременен наблюдател) и се задоволява да имитира и да повтаря жестовете на някой друг. С други думи той не се възприема като реален, т.е като “действително самият той”, освен в степента, в която наистина престава да е такъв.”(3,42) Следователно осъществеността (възприемано като причастност към космогонията) на човека е възможна само чрез завръщането му към (актовете на повторение на) първичното състояние, сакралността in illo tempore. Такова вярване решава значителни проблеми, поставени от философията във всичките й епохи. “Човек е това, което е днес, защото ab origine са станали ред събития. Митовете му разказват тези събития и по този начин му обясняват как и защо той е бил създаден точно по този начин. /.../ Например: човекът е смъртен, тъй като един митичен Прародител е загубил от глупост безсмъртието си”.(1,85) Виждаме, че човешкият живот добива своя смисъл, чрез съществуващата “история” за произхода, и чрез разказването й човешкото съществуване става действително съ-битие, тъй като тази “първична драматична и понякога даже трагична история трябва не само да бъде известна, тя трябва да бъде припомняна непрекъснато”.(1,84) Това припомняне, чрез което човекът се проектира в митичното битие (и следователно получава свое, когато е действително той самият), става непрекъснато в неговите “важни действия (хранене, раздане, церемонии, лов, риболов, война, работа и т.н). Останалата част от живота му минава в профанното време, лишена от значение – в “ставането”.(3,43) В тази последователност на преживявания “действително” е всеки път само преживяването, налично в съответното сега. Отминалите и тепърва идващите преживявания, напротив, не са повече, съотв. oще не са, действителни. (2,285)

Ако примерите са достатъчни е време да изведем, че това възприемане - за незначимостта в “ставането”, обосноваващо неразбиране на времето като времетраене - е причината човекът да няма поглед върху живота си в неговата цялост. Това за него означава, че – в и чрез архетипизирането на света си – се е отървал от (страха от) своето времетраене, а за нас - че по този начин на мисълта подсъзнателно е забранено да оцелява или с други думи - синтезирайки, да постига трайната си цялост, възприета като памет, като съ-битие на отразените в паметта случки. В съзнанието си човек буквално не може да изтрае съществуването на личните си мисли или иначе казано – така недопустимо е съзнанието за собствените мисли, което ние наричаме самоосъзнаване. Доколкото е съзнание за, мисълта понастоящем не може да се огледа, понеже със-знаенето за мита насочва отражението й винаги към произхода на това настояще. Звучи логично, че мисълта съвсем не може да се върне към съзнанието, щом всяко връщане се отнася до миналото, до космологията, пък (мисъл в) настоящето е, доколкото е връщане в едно начално състояние на съвършенство, изключващо противоречия.

Човешкото съществуване е засвидетелствано в ритуалите по имитирането на божествения му архетип – андрогина. Присъствието на мита за андрогина или негови варианти, свързани с coincidentia oppositorum, е с всеобща валидност за различните изяви на културно поведение в човечеството изобщо. Всички тези митове и символи, всички ритуали и мистични техники, легенди и вярвания, съдържащи обединяването на противоположности, разкриват профанното недоволство на човека от настоящото му положение – той се чувства разкъсан и отчужден. Трудно му е винаги ясно да си даде сметка за природата на тази откъснатост – и следователно отделност – от Другия, от Света и от Началото. В крайна сметка, извежда Елиаде, носталгията по изгубения Рай води човекът до желанието да си възвърне неговата Единност, което го принуждава да разглежда противоречията като допълнителни елементи в една-единствена реалност. (4,101)В тази идея “присъства мисълта, че съвършенството, следователно и Битието , се заключва в единство-тоталност. Всичко, което съществува истинно, задължително трябва да бъде тотално, да съдържа coincidentia oppositorum на всички равнища във всички контексти”. (4,88)

В това изначално предпоставяне обединението на противоположностите в тоталност, човек намира основание да тръгне да разбира за вътрешните си противоречия на фона на една цялостна личност, а нея самата – чрез амбивалентността на всяка природа в престореното Битие. Първообраз на полярността стои в проблемното положение живот-смърт – опозиция, която дава на човека обаче съзнанието, че не е той-друг, който умира, а е аз-същият, който продължава да живее, да трае. Осмислянето посредством изначално чуждото – сиреч трансцендентното и митично оцеляване на различните събития из човешкия живот, сам длъжен това да припознава отново и отново за своя оброк – бива поетапно преустановено под влияние тяхното изживяване, което пък се самоповлиява, резултирайки в промяна в индивидуалните настроения; нея променлива, присъщи й честота, интензитет и степен на контрол на (съотв. акумулиране вероятности на въздействие върху) емоционалното състояние и външното поведение, поражда тези обвързващи реакциите фактори, които определят надграждането на характер и следователно на личностни качества. Заради своята конкретност тези качества си съперничат, неприлично и неосъзнавано схватливи, за изграждане на отличен характер - позитивен за подобаващите или противен на различните от него; за целта, необходимо е вградено свойственото му заради нужната коректност вживяване. В тоя смисъл, съзнанието се насочва към емоционалността, която е възможна само като наличие на противоречиви мнения в едно дискомфортно усещане на борбата за надмощие на чувства едно над друго. Тази “борба” на различия в учението Хераклит, е непосредствена причина на движението и изменението, на т.нар. “обмяна на противоположностите”. To е разгръщане на противоположностите до степен на тяхното взаимно отрицание и взаимен преход. Според това диахронно разбиране, в което генетическото остава като подход, отношението на противоположностите е разгърнато във времето. Според това диахронно разбиране, в което генетическото остава като подход, отношението на противоположностите е разгърнато във времето, дадено е в историческа последователност (5,81),

Изобщо полагането на начало на философската мисъл в Античността дава на историята ни основание на съ-битието в аисторичността на противоречащи си явления и намерения. Смяната на митологичната парадигма с (различни от нейната) изключващи се онтологични концепции е повод да определяме всяко първо философстване като съ-мнение и това е, което ще ни занимае в следващия параграф. Мисленото действие по обосновката на едно съмнение собствено предизвиква ефект на опиянение, след въздействие на вживялото се умозрение, който е разпознаван и днес за екстатично забавление – основна диета за съзряващия разум.

В зората при първите осъзнати мисли човек се разбужда от ехото им, сам той, видимо в нетрезво състояние и гладен; на маса с нахапани остатъци от презряли ябълки, той ги намира непригодни да заситят нарастващия му стремеж за осъзнаване. Подозрително усещане за извършени по здрач недомислени простъпки, изниква от опитите му да си ги припомни, недоумяващ създалата се реалност. Явно една идеална вечер се бе превърнала в безподобна бъркотия. Изгладнял и изпосталял, казва за него Ницше — в съзнанието му отсъстваха всякакви реалности, а „идеалните“ неща го водеха кой знае къде! Обзе го неудържима жажда — оттук нататък да престане да се интересува от всичко, освен от физиология, медицина и природни науки. (из Ecce homo) Равновесието на инвентара обаче е доста нестабилно, предвид потока от преливащи се чувства, а най-голямата му драма е, че изостава по програма– положението тази сутрин с нищо не подсказва кой и откъде е, вятър как довял го е и накъде ще го повее. Първичен хаос и последващия миг – трагедия, предполагат видимата тук комедия. Но нашето изследване иска всичко да намери подредено и сериозно. Това можем да осъществим единствено благодарение на историята.

Първият извор, където срещаме гръцката дума "хаос" е Хезиод, който на въпроса "как са се появили боговете, земята, реките, безграничното море, бляскавите звезди и широкото небе" отговаря, че "първо хаосът е започнал да съществува". Все пак, “Хезиод никъде не твърди, че хаосът е произтекъл от нищото, по-скоро хаосът има темпорален приоритет и съществува заедно с недиференцираното състояние на света от вечността, като за първи път манифестира себе си чрез процепа, образувал се при разделянето на Небето от Земята.”(6) Хезиод пише: “Нявга научиха те [Олимпийците] Хезиод на божествена песен”.(7) Вднага той става за нас първият (предвид загадъчността на Омир), който сам изработва от свое име автентична космогонична концепция, с цел да запълни “великата бездна”, от която са произлезли всички неща, също и заблудите. Според Аристотел, Хезиод пръв потърсва движещата света причина (5,17) Поетът сам е така причина (по силата на изкуството си) за движението на мисълта от мит към логос – дава оригинален пример за осъзнаваното творческо начало на човешката самобитност, като основа на знанието и също посока за развитие на познанието, формиращо се или от доверяване опряно в митовете, или от опита за проверка на съгласността в дадено митознание. Така или иначе е от значение само това, че се наблюдава едновременна реална възможност за две различни изходни гледни точки.

Оттогава насетне “няма Ерида една на света, ала две са различни те на земята и който е умен, едната би хулил, а другата възхвалявал” (7). Разбираме едно – в Антична Гърция са издигнати първите (известни) паметници на личното митотворчество с образа на Хезиод. Откроява се Авторът, който припознава Другия като употребяващ неговия мисловен продукт. От съдържанието на този продукт, за съблюдаващите го проличава изложеното в разказаната история преобладаване на променливо-устойчиви лични потребности, неизменни в разбирането им като ценност. Посредством разкриваните от поета, явно антропоморфични отличителни божествени изяви на желание, наблюдателният се намира категорично подсигурен за някакво първично качествено разпознаване на персонално-присъщите му характерни черти, както и идея за другостта на чуждите обособени характери.

За изследването ни, когнитивно-поведенческите устои в личното митотворчество на Хезиод са безпредметни в тази конкретна за времето си сложна функция, но само с прост оглед на тяхната обща феноменология намираме за изненадваща историческата поява на собственото Име като Авторитет; на Личността Хезиод; вчувствана в съзнанието на Другия, възприето наедно с това на Епохата като цяло, творческата (съставящата) природа на човека се самообгрижва във всяка изява, запазвайки както винаги надеждата за възможно постигане на трайна образователна квалификация - определеност на съзнанието, разбирана в органичната тоталност на пространствено-времевата й идентичност с мисълта. Казано иначе – интуитивното прицелване на съзнанието към постигане на мисловна-пространствена-времева си безотносителност. В светогледа преди феноменът “Хезиод” намираме всъщност тази тоталност изоморфна (понеже Центърът и Началото нямат идеална форма), а отделилото се съществуване – гравитиращо около нея, предполагащо, че само така би постигнало накрай неизмерното благосъстояние на идентична с битието мисъл.

Ясно е, че при всякакви трактовки, еднакъв за всичките е проблемът как да разбираме получаващата се като естествено следствие причина. Да вземем раждането: в биологичен смисъл мигът на зачеването, е причина за последване на раждането, но и следствие от вродената възможност на зачатието; например биохимичната организация на елементите в един зародиш (какъвто и да било) нямат възможност за случайно оживяване; модерната наука знае в най-малки детаили структурата на зародиша, но няма силата да го осъществи, а няма и понятие за тази сила. В астрономически смисъл, всяко дадено у Вселената е познато на физиците или прогнозирано от същите, но при всеки техен опит за пораждане вселена, нейните съставни елементи ще да са тъкмо вселенствуващите и съответно прастари; физиката принципно не разполага със силата да получи несъществувала досега материя, понеже същинската сила не е още даденост в никоя научност, само заради някакви упражнения по теория на науката. Неслучайно получаването на Светлина е зорко наблюдавано от Тъмния, взрял се в актовете по зачеването на огъня и съзрял, че искрата естествено причинява раждането на пламъка; но само чрез употреба на насилие е получавана искра; ние не познаваме естествено родената искра. Дори фактът, че е получена светлина от собствено притъмняващи неща (облак например) е изненадващ, колкото и същността на искрата – понеже тя няма формална обусловеност; нищо предметно не й е принадлежно, нито тя принадлежи накъде, не може да се схване нейната възможност за осъществяване в пространството и времето. Ще разпитаме друг път квантуващи учени как се получават вълнуващи светлини, от парче спокойна материя (камък например). Идеята е следната: ние не можем да обозрем никаква искра (съотв. светлина), а най-много да съзерцаем искренето, в степента му на искреност, доколкото можем да отсъдим кое е “искрено” светло, въобразявайки си го чрез най-мрачни понятия; защото единственото ясно разпознаваемо е понятието “тъмнина”, с което сме родени. Технически можем да се запознаем с параметрите на някаква искра, ако огледаме нейно заснето изображение, а фактически това е никаква искра, но бъдещият й профил – съвкупност от (познания за) нейните елементи, които все още не означават, че изобразяването е действително валидно за нечия същност; защото с валидност изобщо е само онова, което не е функция от съмненията за конструкцията на вече изградени понятия, но което е даващото съответсвието на представата и ставането (принципа и опита).

Истински или не, тук осъществяваната майевтика, израждаща от законите на знанието за устава едно конкретно проблематизирано положение, основано на несъществуващ принцип за получаване на познание. Горното, ако изгражна някакво понятие за първоначалния Хаос, ще го последва разграждането на понятието за мисловна парадигма, както го наблюдавахме действащо и въздействано в митологията. Според намерението на текста да присъства на зараждането на философската традиция, е редно (понеже историзма вече предвиден го изисква) да продължим да се изживяваме като първи философстващи, изправени пред необходимост да съставим една система на битието на “първобитността”, но вече чрез съмнението в чуждото мнение и агрументиране на така приличното ни представление. Тук ще сме отговорни тогава единствено пред себе си и пред публичното съзнание за възможната философия.

В разбиранията на “примитивния” човек, както ни го представи Мирча Елиаде, намираме един отказ от отговорност към Битието, поради трансценентната същност на реалността, истинността, и др. критични крайности. Битието-време по този начин е определено в границите на космогоничната си рамка, а профанното време се отнася неясно как към тази рамка, но все пак породено, презентиращо продуктивната способност на неизвестни трансцендентни сили.

За да постъпим по най-добрия начин, ние трябва да се оттървем от “лошата вяра”, да симпатизираме на Другия в нашата история и следователно да постигнем възможностите си. Описаните горе положения на “архаичната мисъл” са условие за погрешното изтълкуване на времевостта в човешката история. Можем временно да определяме историята не в нейната миналост (понеже тя [миналостта] упражнява влиянието си върху настоящето, въздействаща му отрицателно), но като положително самоосъществяваща се в сегашен контекст причинност. Това ще прегледаме с помощта на концепциите в психоаналитичната теория, свързани с “бягството” към първоначалата. Фройд потвърждава, че това бягство се извършва по пътя на обратното развитие (регресията), чрез връщане към удовлетворението на предишните фази на (сексуалния) живот.(10) Ако прибегнем още веднъж до термините на архаичната мисъл, би могло да се каже, че има “рай” (за психоанализата това е стадият преди раждането... директно ние си разбираме тъмнината), а после се е получило “прекъсване”, станала е някаква “катастрофа” (детската травма), така че каквото и поведение да е възприел насетне възрастният човек спрямо тези първични събития, те все пак си остават определящи за неговото съществуване. (11)

Да разгледаме това мисловно поведение - повторението, единосъщието на пораждащи се прояви. Несъзнаваното повторение на даден жест ще разгледаме заедно със състоянието на познавателната дейност в следващ параграф. Тук да видим осъзнатото. Опитите за верифициране на собствено битие в опитите за постигане на удоволствието от изначалното безгрижие, приемем, че не са толкова интересни и в известна степен са извеждани досега в текста. Съвременната ни култура обаче е наследила множество ритуали и вярвания, познати вече като “възраждане на времето”, изброяването на които за краткост ще ограничим до един всеобщ пример. Празнуването на Нова година, “означава че “времевите отрязъци” се управляват от обреди, които регулират възобновяването...” (7) Изненадваща е обаче процедурата по изразяване на съзнанието за настъпилата в ежедневието новост: Честита Нова година... Добър ден... Наздраве... Ще пропуснем, разбира се, антропологическата и културна обосновка за тия дейности. Но защо все пак на някого е нужно да доказва знанието си, чрез обозначаването му в речта или символиката на жеста? Ще рече – да изрази единствения си възглед по външното състояние на нещата, без да се лично вмешателства, понеже тия изрази нямат никаква сила, както например са Нека да бъде... [-честита, добър, здрав...] или Такъв е.., или Трябва да бъде така...”. Значението на израза, според аналитика Витгенщайн, се придобива според употребата му. Но такива изказвания са винаги и значещи нещо за чулия ги друг. Например Добър ден!, по никой начин не представлява качествено или количествено измерение на деня, а е прост акт на показване пред другия наличието на самосъзнание, което е всякога съобразено с (мита за) вечното завръщане на предишно състояние, с което и другият е запознат. Така действително изказването протоколира една инвентаризация на емоционалния баланс (че отношението ми към другия е същото както вчера) и на рефлектиращата върху познавателната способност мисъл (че аз съм наясно какво е било вчера отношението ми към другия). Не поради промяна в паметта или съзнанието ние всеки ден съобщаваме оцеляващата ни способност за познание; единствено емоционалността ни може да се изроди в обичайното ни отношение към другите и само тя може да го стори на момента, а не във времеви процес на пораждане. Смяната на положителна с отрицателна емоция означава едновременност на смъртта и раждането на цялата налична емоционалност и внезапното й осъзнаване посредством възникналата тъкмо емоция.

Изобщо този наш примирен “ритуал” е изравним с онзи техен “примитен” ритуал – еднакви в перформативното утвърждаване на тъждествеността на време, битие, мисъл; доказване на тяхната смислова неразличимост, в който акт на доказване е основано разбирането за инобитието на Другостта; така разбираното – без атрибутивна понятииност на из-мислието, из-битието, из-времието – инобитие може да означава единственото останало необозначено отношение-към, явяващо се като Нищо, понеже всичките възможни характеристики са присъщи на Битийността. Всичко това следователно ни довежда, че интуитивно долавяме с яснота самото Нещо: една безотносителна константност на личността, която е твърде мащабна за познавателните категории и също е изцяло синоптично схваната за да подлежи на математизиране. Всяко случване, ставане, съзиране.. изобщо всеки глагол в речта съществува само като насочен (и заради това отнесен) към Нищото, което присвоява Другостта.

Отговорни сме обаче да се установим така, щото имащо го, Нашето познание да се възприема от Чуждото на него, понеже иначе рискуваме то да остане незабелязано, и така – отчитано като липса на такова; тогава ние трябва да отговаряме пред Нищото, чрез насиленото себеизказване на едничкото ни Нещо. Краят на тоя сценарии би настъпил тогава, щом се вживеем в Другия: едновременно виждайки го неидентичен на нас, но и разбирайки че ние също сме Чужди на него (прилични на нищото), и следователно да остане самоненавиждащо се Нищо, което изпълнява всички роли, по всяко време, навсякъде, но и безидентично и безпаметно, безформено и безпредметно...

Предлаганото е едно обяснение в екзистенциален страх от собственото ни онищоствяване – загубата на смисъл в съществуването ни. Например “Когато казвам аз, думата ми се струва някак куха. Тъй забравен съм, че вече ми е непосилно да имам ясна представа за себе си. Единственото останало у мен съществуване е съществуване, което съзнава, че съществува”. В Погнусата си (стр. 267), Сартр не намира необходимост от действия по о-съществяване на битието си. Той сам носи онтологичен статус и е свободен да създава собственото си минало, но пък съзнанието му е източник на нищото. Ако това бъде забелязано обаче от другите, сам Сартр би се осмислял в чуждите понятия за нищожност, заради човешката непоносимост към свободата на Другия. Неговата идентичност ще е разкъсвана от мненията на всички; така я виждаме попаднала в ада едничката мисъл за свободата. Обаче Сартр демонстрира съзнанието си на хартия (както впрочем правеше и Хезиод) като излага възгледите си в балетристична форма, съдържаща в голяма част мисловни постановки, които пък са гаранция за постоянство на нагледно и видимо случваща се мисъл; пуснатото на свобода съзнание е така некрайно, но вечно разигравано се в повтарящите се, зададени от негов смисъл етюди. Така мисълта на Сартр е неподвластна на времето, понеже именно чрез него тя се саморепродуцира отново и отново, а всичките промени се отнасят до предметите; свободна е и от рамките на пространството, разбира се, защото един мисловен сценарии например (да речем пиеса) може да се разиграва едновременно в различни точки в пространството (да речем сцени).

Друго, носещо отговорност пред Нищото (незнанието) метафизично поведение, намираме в емпирията на съвременните науки. Най-присъщи на философския характер намирам невронауките, които със собствени методи търсят да докажат възможността за едно автономно саморазпознаване на осъзнатото, като обусловено от принципи знание за формите и възможностите на човешкото мислене. Развитието на неронауката, задължително ще отбележим, е не по-различно от всяко едно нещо търпящо развитие чрез идеализиране конституирането на свои оригинални принципи. Като че има нещо изобщо оригинално в която и да е област на човешката съзнателна дейност.

В последните теории върху неврофизиологията ще препознаем метафизичните конструкции на множество известни автори, за съжаление явно популярни с това, че са известни само на философията.

На първо време е важно да бъде изяснен смисълът на следващия текст, та това да ни даде едно наум докато го четем. Мотив за подхода, са честите ни срещи с представители на отделили се от философията среди. Причината е, че, изучавайки или дори създавайки своите науки, те са обеднени от липсващия им поглед на метафизика. Това разбира се не е критично за развитието им, но е изненада за критическата философска мисъл. Както ще стане ясно в изложени долу постановки, не просто е нужно да кажем, че философията е метанаука, но че тя е необходимо условие другите науки и по-точно техните представители да се възприемат в работата си като учени, чиито работодател е именно философията. Това прекрасно е ясно за големите математици, физици, лингвисти, лекари и т.н., които имат, така да се каже занимания по лабораторна и експериментална дейност, а теорията си практикуват където се налага. Хуманната медицината от друга страна, която винаги съм сравнявал с философията и затова намирам за отделна наука, няма възможност за реална проверка на изследванията си, тъй като би била опасна и следователно противоестествена на идеята си. Това важи до определена степен и за биологията, но в качеството й на експериментална медицина ние можем да намерим къде тези науки се срещат за да обслужат сферата на съвременния суетен хуманизъм.

Развитието на съвременната наука изобщо дава повод вече да погледнем на експерименталната й част с отслабващо недоверие. Разбира се материалистическата традиция винаги се е понасяла с резултатите на експерименталната наука. Нерядко тези резултати дават анализът непълен и/или противоречив, а друг път подвеждащ, ефекта от което се проявява в интерпретацията на какво-ако-то му (или не по хайдегерски казано): метафизика не влече относителното “какво ако са” неверни, а “дали са” категорично неоснователни (вероятно пак).

През изследванията на модерната неврофизиология се зрее една научна дейност, която намерих за изключително честна, евристична и увлекателна така (че даже и йога говори нейния език), щото е гостоприела всевъзможни дисциплини за жадна глътка от изворите й. В невронауката се съчетават (а и тя е целта на) високотехнологични изобретения, в полза на опитите при патологични разстройства на интелекта, емоционалността, моториката, възрастта и т.н. Търсейки причинна връзка, за да решава всъщност здравословни проблеми (понеже е в условията на медицина), невронауката открива във философията “своята богата леля”, и в анализаторската си и обозрителна практика често се ползва от нейните високопоставени връзки, което, надявам се, ще се разбере от текста долу. Него текст обаче приема за цел да измъкне една постановка от последните мета-анализи на множество експерименти в неврологията, посочващи към едно необходимо ново (за нея) разбиране на понятията за съзнание, самосъзнание, внимание, перцепция, сетивност, явление... истинност, достоверност, верификация и т.н., които могат да бъдат полагащи метафизичен интерес към тая наука, поне заради аналогии на езика. Тъй като се държи отговорно, такова заемане ще посреща и интересите на някои критични невролози, недостъпили резултатите от чистото сравнение между разумната наука с.. Критика на чистия разум.

В това специфично начинание усещам чувствителна надеждата ми за строга философия разколебана от зоркия поглед на метафизика. Тук не бихме имали, значи за цел, една философия на съзнанието, която намираме въвлечена модерно с претенцията си за (собствено) научен “-изъм”. Предвид всичко досега прочетено, но и въпреки изкушението да представим с дословност всевъзможните теоритизации и обзорни прегледи на вездесъщото съотношение cogito-sum, ще придържаме дискурс към предпоставената в началото потенция за една общовалидна концепция, установяваща психосоматичната относителна характерност на времето, чиято интерпретация имаме за изцяло субективна. В съдържателната си част, – текста следователно вече ще проследява възможността на персоналната мисъл за времева представа – хронологически последното ще иска да разгледа първо, докато рефлексията се огледа пак в Античността и преди нея, че да онагледим една повтаряща се еволюция в съзнателната ни пред-става за изо-ставане. Сега обаче не е времето на метафизиката, затова ще приведем (докато превеждам) някои от последните проучвания в границата на възможностите, осмислянето на които ще ни даде възможност да вникнем в принципите на невронаучната доказуемост; нейната понятийна апаратура ще опитаме наедно с това технически да сравняваме с кантовата трансцендентална машина, дори само за да постигнем хармонична представа за връзката им. Технологията работи по този начин заедно с хуманитарните науки и дава относително стабилна основана във физикализма на неврофизиологията - поетапно теоритизиране принципи на неврологията, основаващо се на нагледни изображения на мисловните процеси, осветени от Ядреният Магнитен Резонанс. Лишен по презумпция от всяка метафизичност, в този ненужен за разбиране уред узряват отлични резултати за когнитивистко акме, което за метафизика е глътка въздух. Идеята е, че чрез него се констатираха наскоро явления, изследване върху които предполага обуславянето на една несъзнателна склонност на разсъдъка към самообучение, базирано на стремежа към постигане на намерение, без разлика в мащаба и субективното значение на това намерение; което е изненадващото – задаваните от Кантовия Разум принципи за възможността на някакво априорно познанието, намираме прилагани от Квантовия тероризъм, не само във физиката, но и в нервофизиологията

Завръщане в профанното и нормалната употреба на ключовите понятия, които са възможни като една обща и нестрога синонимност. Залитането по една научна дейност – постепенно извръщане от философията

Преди всичко е от значение как например употребата на ЯМР може да аргументира философски претенции. Концепцията на Фройд, – изясняваща отношението съзнавано-несъзнавано (Его-Ид), в което отношение функционалната роля на Егото се разглежда в приписаната му работа по ограничаване и потискане вътрешната енергия на Ид-а – е видима вече емпирично чрез функционалните изображения на ЯМР. Наблюдавани са тъкмо родени, деца, възрастни в техните безинтересни психични състояния или умуващи дадени задачи; психолози наблюдават резултатите в поведението и разбирането, от развитието в отделните мозъчни дялове. Така например теорията за изграждането на Его-то, което се развива вторично като необходимо за контрола върху инфантилните прояви на първичността на Ид-а , така щото да се развие една балансирана според принципа на реалността личност. Та наблюдаваното от Фройд “съзряване” при децата, описано с характерна последователност според изграждането на модели на поведение съобразно социализацията, отговаря на експериментално наблюдаваното развитие на определени дялове в мозъка и изграждането на връзки между тях, както и на тяхното участие в адекватното функциониране на психомоториката. Съответствието е изненадващо сто години по-късно.

Множеството на други анализи (8) обосновава наличието на една сила в съзнанието, която подрежда и потиска хаотичните импулси на подсъзнанието – буквално разбирано на ниво неврофизиология. Това означава мозъчна схема, функционираща неясно още как точно, но доказано притежаваща организационна дейност по вътремозъчните процеси и еднолично отговорна за разпределянето на импулсите в съзнаваното и несъзнаваното. Наблюдаема е емпирично отчетливата разликата в характера на първичните и вторичните мисловни процеси, както са описани теоритично от Фройд. Изобщо всеки от резултатите от практиката на Фройд в голямата си част е подлежи на доказване от неврофизиологията, но изненада за нас е доказуемостта на идеята му за спиране и забавяне на времетраенето; той допуска, че безвремевостта е основна характеристика на Ида, съответно разпознаването на времетраенето се приписва на функцията на Его-то. Безвремевостта за съжаление не е лесно да се схване от една будна мисъл, каквато е нашата в момента, но неврофизиологичните изследвания върху феноменологията на епилептични пристъпи например, когато времето изглежда е безкрайно или върху проявите на остра психоза, когато времето е забавено и поради това огромно количество емпирични данни могат да бъдат възприети за незнаително време; под влияние на халюциногенните функции на съответните дроги например може да се “види” толкова много, че за трезвото съзнание е невъзможно да го въобрази в профанни понятия за времетраене, но абстракто като епохи, вечност и в тоя контекст изразът “Измина цяла вечност” е напълно възможен реално осмисляне. Неврофизиологията е концентрирана в обосноваването на причините за когнитивните процеси. Като един неин предмет, изследването на сетивността на човека е дало предимство на усъвършенстването на методи, позволяващи изолираното наблюдение на отделна сетивна способност, както и техни комбинации в търсене на отношенията им една към друга.

Въпросите, който въртят и най-малкото колелце от този иначе сложен механизъм можем да формулираме така – Как са възможни синтетични съждения априори, Как е възможна метафизиката като естествена заложба, Как е възможна метафизиката като наука...

Разбира се, техническата и описателна част на невропробните анализи е за нас с незначителна стойност. И така Въпрос: Как се познава? Отговор: Чрез функциите на асоциативните зони в мозъчната кора. Тяхната роля е съществена за езиковите функции, емоциите и паметта и т.н., но най-предизвикващата изненади е преработката на сетивна информация с различна модалност. След кратко разяснение ще видим конкретни резултати от най-съвременните мета-анализи.

От функционалните преструвки на предните (челните) мозъчни дялове, за нас е важно работенето им по планирането на действия и вероятностно предвиждане. Съкратен максимално, варианта е така: Планираното действие може да бъде отложено във времето, т.е. да се изгради не в отговор на непосредствен стимул, а като резултат от създадената “вътрешна представа” за минали стимули. Те (челните дялове) осигуряват и логичната, и последователна умствена дейност, За изграждането на логични конструкции от висш интелектуален порядък е необходима целостта на челните дялове с техните множествени връзки. Задните дялове (теменно-слепоочни) са активни при езиковите функции и са полимодални за сетивната информация. (9)

Буден или спящ, мозъкът функционира еднакво (10). Сиреч – в незначителна част функциите на мозъка са занимавани от обработването на получените от сетивата данни. В посочените статии не е споменато, но се говори за примерно съотношение 85/15% в полза на мозъчната незаинтересованост от случващото се на телесността. За обговаряне е и факта, че авторитетите в невроанатомичните изследвания страдат от носталгия по Коперниканските поврати и всячески се стремят да аргументират една абсолютна автоматичност и автономност на мозъка, която е все по-описвана с техническата терминология на компютърната наука. Предполагам за философията това е толкова интересно, колкото това един Архимед да тръгне да обяснява разликата във водизместимостта според степента на убеденост на един Пирон. Да си видим изследването. Ние намираме за любопитна, тази почти изцяло неосъзнавана дейност на мозъка, понеже не го знаем с какво се занимава, когато не праща отговори на зададени му според волята ни желанието ни задачи. Изобщо, технологичната еволюция за пореден път доказва, че Сократ наистина не знае нищо, но знае и че колкото и да се мъчи с теория (а той не се е), философията си остава единствената присъща на мисловната дейност заложба. Всяка друга работа по философия би претоварила метафизиката й с прекалено много физика, Както разбрахме – дори мозъкът не се занимава с проблемите на физическото измерение. Той някак си знае силата, а тя е въображението, понеже други изследвания на неврофизиологията сочат, че за действителността на мозъка е също толкова необходимо (може би около петнайсетина %) това, което виждаме с очите си. Иначе казано – дори да си държим отворени очите, коефициентът на информацията, попадаща в мозъка клони към извода, че например: гледането на телевизия с 24 каръра в секуна съотнесено в мащабите на мозъковото измерение е, като че там стига 1 кадър в секунда; следователно всяка плавност на движението, която твърдим, че наблюдаваме е всъщност мозъчна конструкция на останалите 23 (в случай, че не сме по капризни от телевизир) кадъра – тяхното въображаема възможност. Примерът е некоректен, но валиден. Въображението следователно, според тия примери е нещо някак създаващо действителност. Накрая разбираме дори, че ние познаваме само неговата действителност – всичко което си мислим, че реално съществува, се оказва породено от същността par exellence – тази на въображението. Същността предхожда Съществуването от религията вече знаем, и наистина – науката в крайната си форма винаги е доказвала ако не друго, то поне устоите на религията, а в наши дни с най-висока степен. Ще дойде, както е тръгнало, време когато ще се изродят функциите на двете. Науката ще повярва в Религията, понеже ще отхвърли всяко друго имане да се вярва. Според прегледа на настоящия текст, това дори ще е естествен ход на събитията.

Да се върнем на науките, за да потърсим условията на съзнанието ни за времевост. С едно доста подробно изследване е свързана значимостта на Критиката за всички, които са решили да правят каквато и да била наука. Положената в Трансцендентална Естетика преди двеста и двадесет години, трудносмилаема и досега Кантова идея за времето, че то не е нещо само по себе си, не е и определение, което принадлежи обективно на нещата. В началото на тази година е проведено психофизично изследване върху един феномен, наречен time dilation, който е описан още в Специалната Теория на Относителността и е осмислян така: Отнасящо се към статичен наблюдател, времето в подвижните спрямо наблюдателя обекти тече различно (обикновено по-бавно). Давани са много примери, доста безинтересни; примерите на физиката са именно такива, доколкото ни се случват в момента. Никакъв пример не намираме дори за метафизика в “Ако единия близнак лети N-години из космоса, щом се върне, брат му ще е по-остарял”. Както и да било, ефекта на забавения часовник, е изследван методично (строг е критерият им за критерии в невронауката, признаваме) и един изненадващ резултат се появява: едно и също, времетраенето на приближаващи се към участника предмети е възприемано за по-дълго, сравнено с възприятието за продължителност на същото времетраене, но при оценявани съотв. статични и/или отдалечаващи се предмети.(10) Заради методът за изолиране отделните елементи на сетивността, за да е правилно трябва да кажа, че цитираният резултат всъщност е със друг смисъл: времетраенето на увеличаващите размера си пред погледа на наблюдателя предмети е възприемано за по-дълго, от намалящите се или статични по форма предмети. Конкретно в експеримента нямаме движение в тримерното пространство: в пълен покой и лежащ в машината (ЯМР), на участника са прожектирани сиви кръгли дискове на отсрещна стена, в която директно той не гледа, но която наблюдава посредством система от огледала, последното от които се намира пред очите му. И така, английското понятие е looming target за тези дискове или плътни кръгове, които се появяват малки и стремително се уголемяват за (и заради това припознавани като приближаващи се). Казахме, че само те са проблемни за възприятието, а статичните и намалящите се са оценени безразлично. Обсъждените в този смисъл резултати, установяват разновидни заключения. Най-вече свързваната с появата на looming обект е негова заплашителност, поради страх от нападение и др., но поведенчески основания казахме, че тук не щем. Искаме да знаем има ли човек вграден времемер, или преценката на времетраенето се дължи на външни фактори, като емоционалността не считаме от такъв, колкото и външни да са причините и проявите й. В случая с приближаващото се или увеличаващо формата си, можем да помислим, че усета ни за неговото бъдеще е проблемен. Статичните неща нямат бъдеще в мисленето, понеже не са схващани чрез някаква математичност и следователно чрез понятието за безкрайност, ами са крайни и ясни, надеждни. На един статичен или намалящ се предмет е ясно бъдещето и това не предизвиква никакъв интерес. Всяко промяна в обектите автоматично поражда стремеж към осмислянето й – на първо място в изработването на схема, които дават първата формална представата за явлението. Времето, определено в конкретния сценарии на time dilation ефекта, е по смисъла си характеристика на дадения обект, защото в опита е доказано, че времето проявява качествата си винаги в едно и също явление по един и същи начин (като забавяне). Основателно ли е да изкажем едно такова твърдение: Наблюдаваните looming targets имат забавено време (най-лесно)... или: При увеличаващия си обема диск времетраенето е усещано като различно от времетраенето на другите опити. Едва ли не влагаме от собствената си времевост във времево неопределимия обект, за да можем да получим поне работно понятие за него. Друга постановка: В понятието за looming target съждителната способност действително подвежда двуизмерно-разширяващия се по форма диск, под категории, съответни за триизмерни приближаващи се предмети и така остава в заблуда. Тогава можем да преценим, че тъй като се приближава източникът, излъчваната от него определена дължина на вълната на сивото, стигат до рецепторите (обратнопропорционално на намаляващото разстояние) с нарастващи честота и интензитет; разбирането на такова зачестяване и усилване става проблематично и незабелязано се създава грешка. Например да речем, че пусна да свири едночасова плоча на грамофон и засека отначало до край всичко 3610 секунди по хронометър – ще искам да забавя оборотите на грамофона, ако държа да слушам музиката във вярната за нея тоналност, а на времетраенето не мога да повлияя чрез промяна в плочата, нито да я допълня с 10 секунди. Друго – виждали сме VHS-подобни магнитни носители, които върху единствената си лента можеха да записват и да възпроизвеждат повече от едно видео, според промяна в скоростта на оборотите. Така коефициента на потенциалната възможност се самоумножава, благодарение на в еднаква степен въздействаните от скоростта съдържание и форма.

Примерите за скоростта намират израз в невронауката, която е поела неблагодарния, но неизбежен път в търсенето на първичната действащата сила на територията на човешкия мозък. Години наред, мета-анализите на дългосрочно провежданите проучвания подсказват наличието на действащ схематичен принцип, от който се определят дори най-основните биохимични процеси в познавателната организация. Постоянните и разнородни експерименти с хора и животни, смело са повели теорията за обща връзка между центровете с когнитивна функция в мозъка: ще видим някои интересни изложения върху наблюдавания априорен контрол; нещо като “вътрешен отдел”, координиращ единствено задачите по познавателните принципи и тяхната ефикасност. Считаните за генетично обусловени и чисто автоматични основания на рефлексията се оказват подучавани от недотам познато още, но активно като първодействащо естество.

Определените топографски като изпълняващи фактически контрол върху разнородни рационални операции дялове на мозъка, дават повод за преосмисляне на смятаните доскоро за даденост на съзнанието фактори. Тъй като настощият текст живо се занимава с глаголните си форми, е удачно да започнем с един отскоро популярен факт: Екип от психолози и невролози заснели мозъчната активност при заучаванато на нови думи. Резултатите показват, че разпознаването на думи съответно като глаголи или съществителни, активизира различни дялове на мозъка. Известно е, че децата научават съществителните преди глаголите. Задачата на експеримента(11) е да симулира как човек обогатява речника си, откривайки значението на непозната дума чрез съдържащият я контекст, което се явява основен петод за обогатяване на лексиката. ЯМР изображенията показват, че новите съществителни активират основно една зона в лявото полукълбо под слепоочния дял, който е свързан с процесите по визуализация; а глаголите задействат дяловете, отговорни за схващане на значенията и формирането на понятия и отделно други свързани с граматически принципи. Интересно е, че е установена корелация между активирането на определени части на мозъка и ефективността на овладяването на нови съществителни, но не и на новите глаголи. Има нещо мистично дори и в глаголното време. Изводите от публикации навеждат, че глаголите са по близки до интуицията и са собствено на речта като че ли нейн вътрешен наглед за време. Един текст може и постоянно да стои пред нас, но чрез глаголите мислълта се вживява в описаното в текста време (например Раждането на трагедията). Лесно можем да проследим гносеологичната активност у народи, нямащи форми на глоголите в езика си, всяко мисъл е обречена никъде да не мърда освен в сега-то.

Другото, което последно ще отбележим накратко, заради натрапващото се бъдеще и в този текст, е именно споменатата горе вътрешно действаща на мисълта стихия, наричана основно с изрази като “познавателен контрол”, “регулатор на изпълнението”. Нейната функция е припознавана най-вече като наставническа наблюдаваща (monitoring). Бдително например следи дали планираната в мислите и съответно предполагана като изпълнение и ефект от нея постъпка ще съответства на действителната ситуация, когато се случва. Описвана по-скоро като “мрежа”, отколкото асоциирана с анатомичния конкретен лоб, тази организация е неотнасяща се до емпиричните основания. Заснето чрез ядрения резонанс е нейното нескрито отношение към емоцията “недоволство”, когато с оглед на познанието си решим, че това или онова раздвижване ще доведе до желаните последствия, а не стане така. Преди да е изминало всяко време тази бдителност всъщност отбелязва тайно от нас, но за себе си, не самата постъпка като грешна – това би било толкова трагично – не дори изборът, довел до тази грешка, а самия акт на планиране, основанията на избора на действието влиза в черен образователен списък,. Гореобещаващите цитати по Кант може и да са заблудили някак, че в предишните примери от неврофизиологичната практика на философията ще развием синтетична критика, но именно тук(12) критическото начало играе ролята си на законодателство. То дори и сега докато четем това работи и не спира. Доколкото съм годен да разбирам неврологията в английски думи, и доколкото неврологията е годна да разбира извън практиката си значението на този първоформиращ познаватен принцип, ще се готвим за новите изследвания..

1. Елиаде, М., Мит и Реалност, София, 2001

2. Хайдегер, М., Битие и време, София, 2005

3. Елиаде, М., Митът за вечното завръщане, София, 2002

4. Елиаде, М., Мефистофел и Андрогина, “Прозорец”, 2004

5. Радев, Р., Антична философия, София, 1997

6. Античният хаос и съвременният ред - доклад към ежегодния Попъров семинар, организиран от секция "Философия на Науката" към ИФИ на БАН

7. Хезиод, Теогония, Дела и дни. Омирови химни., София, 1988

8. The default-mode, ego-functions and free-energy: a neurobiological account of Freudian ideas, Brain Advance Access published online on February 28, 2010

9. Пирьова, Боряна, Биологична психология, София, 2000

10. Johns Hopkins University School of Medicine, news release, Oct. 28, 2008 University of Liège (2008, October 17). Human Brain Still Awake, Even During Deep Sleep. ScienceDaily. Retrieved March 15, 2010

11. Nouns and verbs are learned in different parts of the brain. ScienceDaily. March 15, 2010,

12. Anterior Cingulate Conflict Monitoring and Adjustments in Control Kerns et al. Science 13 February 2004

Коментирай първи!

Коментирай
Моля, придържайте се към темата на статията. Груб език, лични атаки и обиди към когото и да е ще бъдат изтривани. Спам, реклама и коментари, писани на латиница ще бъдат изтривани. При грешка, презаредете браузъра, за да получите нов номер за въвеждане. Вашият IP адрес - 38.107.179.233 се записва. Моля, не злоупотребявайте!
Име:
Заглавие:
Коментар:
Номер за въвеждане:*
	ВКЛЮЧИ КИРИЛИЦАТА ОТ БУТОНА  ПИСАНЕТО НА КИРИЛИЦА Е ЗАДЪЛЖИТЕЛНО БЛАГОДАРИМ ВИ, ЧЕ СПАЗВАТЕ БЛАГОПРЕЛИЧЕН ЕЗИК В КОМЕНТАРИТЕ СИ Потвърждавам изпращане: