Occultism and Esoterics World Library.

  Отговор на този въпрос се крие в самия него, но докато стигнем до това ще разгледаме идеите за човекобога в мисълта на Достоевски и свръхчовешкото у Ницше. При всяко положение обаче, такъв анализ трябва да лежи на здрав фундамент, затова ще е нужно преди да излезем от границите на разума (където водят подобни идеи) първо да ги очертаем.

 

  Още откакто Хераклит за първи път разпознава противоречивостта на разума в универсалната природа на огъня, философите са поели курс към разпада на Абсолютното. Дори “Мрачния” вижда в “разпадането“ на огъня реалността на многообразието; съществуването на многообразието представлява действителността на вечно безпокойната в себе си първооснова. За античния мислител е било пределно ясно, че разумът (логосът) е такава природа, която не може да бъде уловена в граници, нито е резултат от философстването, а е дадена на човека непосредствена реалност. С течение на вековете Разумът е бил обект на многобройни опити за отъждествяването му с различни същности – на ейдосите, атомите, Бог и т.н. Така понятието за разум е доведено да се разбира или чрез простия акт на мисленето, или трансцендентира някъде из космоса непознаваемо.

  Радвам се, че има на разположение точен израз, даващ ни да разберем кое е накарало автори като Достоевски и Ницше да товарят мисълта на героите си (а не е трудно да видим това и у самите автори) до критична маса. Всекидневният разум е присъщ, а дори е и основен компонент, съставляващ битието на техните съвременници, както и фронт на битката, която те (авторите) водят от страниците на своите произведения. Дори само от заглавията на някои от тези произведения личи нетърпимостта към всекидневното лекомислие – “Човешко, твърде човешко”, “Бесове”, “Идиот” -  с пръст, насочен грозно към примирените, които просто си пребивават.

 

  За Ницше с яснота знаем, че изпитва нулева толерантност към слабостите на човека, които, строго погледнато са това, което прави (върши) човека именно като такъв. Злободневието е окупирало изворите на мисълта у човека и се е превърнало в самоцел на неговото пребиваване. Ницше намира доминиращите ръководни принципи на хората около себе си за жалки. В задушаващото се общество контролиращите власти са тези, които свеждат всичко до посредственост, така че силните са обуздавани, за да могат слабите да оцелеят. Излагайки на показ болестта на обществото (заедно с това и на персоналното съзнание), Ницше търси да установи схема на истинско високо качество в живота и има надежда, че някои индивиди (индивидуални качества) ще могат да престъпят границите на ниската степен, в която е изпаднал животът. Това може да бъде направено само от “свръхчовека” (Ubermensch), комуто не са потребни никакви установени правила и пред когото всяка парадигма е обречена на моментална и безусловна капитулация. С чук в ръка той беснее в царството на разума, налагайки преоценка на всички ценности и морални закони. Ницше иска човек сам да изгражда своя свят и, като го лишава от идеите абсолютното познание, води индивидите към мястото и времето, където всичко трябва да е подчинено на човешкия живот и всяка конституираща начин на мислене сфера от този живот да бъде изтръгната от съзнанието.

  “Убивайки” Бога, Ницше заменя ефимерното битие на религията с ново разбиране, при което истината зависи от динамиката на живота и хората.  Тази истина е достояние на свръхчовека, който “ще бъде смисълът на земята” и, вместо да се отрича от всичко земно, той, наопаки, ще превъзмогне човешкото в себе си и без притеснение ще “разрушава техните представи за ценност, този, който разрушава, който нарушава закона; и все пак той е създателят.”

 

  Стигнахме до същността – разрушението на ценностите. Ценностната система, с нейната власт над човешкото мислене, води да опосредстване на цивилизациите.  Индивидът пък, изгубил вяра в собствените си сили и възможност за напредък, е заменил за ценности господството над живота си и се е превърнал в негов роб. Това не е трудно да се забележи, когато “хората на знанието”, каквито са несъмнено и Ницше, и Достоевски ни го показват така детайлно от своите страници. Идеята на Ницше за скъсване веригите на това морално потисничество, управлявало съзнанието толкова дълго, присъства в ясен вид и в творчеството на Достоевски.

 

  Волята за власт, която е основен елемент от философията на Ницше, с пълна сила се проявява в “Бесове”. Тук трябва, може би, да дам да се разбере разликата между всекидневната воля за власт и волята за власт, която безпокои двама от главните герои в романа. Тази разлика е същата каквато е при Ницше между човека и свръхчовека. Колкото повече мислим за първото, като основа и причина, толкова по-яростно второто се стреми да го отхвърли и запрати там, където са свряни ценностите по-горе. При Достоевски и неговите герои Ставрогин и Кирилов истинската власт е свързана със освобождаването от всички човешки предразсъдъци. На хоризонта се появява ирационалното - спонтанността на желанието и стихията на действието. Когато един от най-почтените старшини на местния клуб изрича любимата си паразитна реплика “Мен никой не може да ме поведе за носа”, новодошлият Иван Ставрогин неочаквано направил именно това, без да се поколебае. Не от злоба, както авторът ни съобщава, не е и заради детинщина. Кой е тогава?. Ставрогин стоял “почти замислен” (пише Ф.Д., който ни го представя като току-що пристигнал от дълго странстване, попаднал измежду човешките недъзи на ежедневието, които, вече видяхме, гравитират около морални норми и безпочвени убеждения на “твърде човеците”); “сякаш бил полудял”. Бесовете са тук, съмнение няма! Пред бесовете няма задръжки, защото именно те - задръжките, слугуването на приети догми, конформизма и страхът от последствията при прилагането на свободната воля, са първопричината за тия бесове. Без да е афектиран емоционално преди или след “операцията” Николай Всеволодович “не само не се смутил, а наопаки, усмихвал се злобно и весело”. Защото е удовлетворил прищявката да властва над момента, “без ни най-малко разкаяние”. Достоевски тук за първи път в романа ни показва как действа човекобога у Ставрогин.

  Резутатът върху присъстващите в клуба щеше да е както когато “безумният” от “Веселата наука” на Ницше крещи на пазара “Бог е мъртъв”, но съвременниците на Ницше са живели вече във свят до голяма степен лишен от ангажименти към Бога, а в клуба всички са подчинени на определена йерархия. На пазара хората не са разбрали веднага посланието, че смъртта на Бога ги оставя дезориентирани и в мрак, доколкото религиозните убеждения са нарочени да бъдат гръбнак на обществото, но Ницше е убеден, че въпреки несигурностите, които ще последват това е освобождаване, нова увереност за отговорност и градивно действие. Хората си дали сметка, че безумецът може да говори колкото и каквото пожелае за Бог, но Бог собствено няма да направи нищо, с което да покаже явно неодобрение. Ето мястото да забележа, че има един фактор, който пряко определя действията на настоящите “безумци”.

 

  Поведението на безумният, също както и на самия Ницше е свободно, защото може да си го позволи. Както се казва: Негова воля. Не знам доколко ми е позволено пък на мен да коментирам героите наравно с техните създатели, но тук действителността не е от значение, понеже всичко е на хартия и спокойно го наричам факт, както ако решавам уравнение.

  Философията на Ницше ни кара да се отърсим от завладяващото мислите съзнание за морални и етически табута. “Изобщо няма морални явления – отбелязва Ницше – а само морална интерпретация на явленията.” Тук не става дума за нещо, което е извън човека, както ако интерпретираме бял цвят на (всички) лебеди или по-конкретно – да отсъдим дали съществува бял цвят изобщо, дали всички лебеди са бели и т.н.

 

  Интерпретацията, също както и всичко “твърде човешко” има корени единствено в самото човешко, иначе щяхме да можем да кажем – няма такова явление интерпретация, а само негова интерпретация. Та нали именно интерпретацията на явленията е дала на Ницше възможността да конструира своята концепция за свръхчовека. Морална или неморална неговата гледна точка е специфична поради две причини:

1.      Свръхчовекът е, така да се каже, волното бъдеще на човека, където без табута и задръжки един ще е свободен да превъзмогне човешкото, отдавайки най-голямо значение на волята да доминира; да прекрои света, за да подхожда на предпочитанията му и да утвърди личната си сила до най-пълната възможна степен. Това е нож с две остриета. Като се опитва да избегне смирената посредственост и смята, че борбата за господство е основен факт в живота той е наясно, че свръхчовекът е с тенденция към постоянен стремеж за власт... както всички останали. Ницше обаче твърди, че е самоизмама да не признаеш честно, че “животът не просто е воля за власт”. Той не е привърженик на демократичния идеал за равенство между хората, а именно такава доктрина, смята той, води живота към посредственост. Ницше знае, че хората не са с равни възможности и заложби, но всеки би извършил каквото може за да утвърди властта си. Тук ми се стори да забележа, че има и винаги е имало два типа индивиди – предводители (властимащи в някакъв аспект) и водени. Водените са такива именно по силата на тяхната неравноценност или дадената ситуация (също като предводителите). Те дори отново да следват волята си за власт, както е предписано от Ницше, пак ще бъдат водени, понеже иначе биха били водещи, а като такива – трябва да има кого да водят, над кого да властват, което ни връща пак в началото. С други думи, ако вземем минимума - от двама борещи се за власт човека няма как и двамата да задоволят желанието си да доминират над другия - се вижда ясно.

2.      Приемаме за истина, че Ницше е оптимист относно бъдещето на обществото както го иска. Сигурно е, че в идеалния вариант идеята за свръхчовека трябва да отбележи развитие, така че да предпостави събитията, които ще последват обществото щом веднъж вече то превъзмогне човека. Ако разгледаме близо акта на превъзмогване можем да предположим две направления – в общ и в индивидуален план. За всеки човек лично ще е нужно да открие техника за разрушаване и преосмисляне на собствените ценности, като това може да стане изведнъж и, вече излекуван, той да тръгне смело след волята си. Ако и да е процес – индивидуалните преживявания ще си останат за един, той  ги превъзмогва и пак ще дири битка да доминира. В обществото обаче няма как да стане изведнъж всички да превъзмогнат всичко, иначе не бих видял заплаха. Ницше често подхожда като психолог-терапевт, който е способен тутакси да освободи хората от идеята, че са зависими (от Бога). Благородно е да мислим за болестите на другите и да ги лекуваме, но ми е чуден акта... процеса на т.нар. “превъзмогване” в мащабите на обществото. Тъй както четем в “Генеалогия на морала”, че макар хората да смятат себе си за добре осведомени, с житейски опит и умни, липсата на смелост им пречи да разкрият това, което лежи в основата на човешкото съществуване и морал. Ницше търси да спре тази бедствена самоизмама. Той се стреми да разголи фактите и да освободи читателите си от културните ограничения, задушаващи превъзходството.  Да видим сега обаче процеса. Въпреки, че ни е дадено да разберем, че малцина ще постигнат независимостта (“...тя е привилегия на силните”), какво остава за останалите? Не е ли превръщането на човека в свръхчовек просто едно ново вечно връщане (ами ако и преди си е било така, както тъкмо откри Ницше) ? За кого именно са писани тези редове от Ницше и откъде да се вземе ресурс за ставането на свръхчовеци? От една страна се обръща, като че ли към всички тези заблудени вярващи, лишава ги от самоизмамата, но в същото време се оказва, че от тях няма да стане свръхчовек (поне поради две причини – 1.наличието на вече завършени свръхчовеци, които не биха се оставили да ги доминират, а биха се разправили с евентуалните заплахи по време на техния генезис; 2. отхвърлянето на ограниченията е привилегия само на силните, а що се отнася до слабия вярващ – от него свръхчовек не става, а вече си няма и Бог, понеже смелите му го убиха). Важно е да забележим, че има и още един елемент, освен тия три – човек заблуден, свръхчовек, и слабия незаблуден – четем в шедьовъра “Тъй рече Заратустра” проповед хуманистична и бунтарска: “...не вярвайте на тези, които ще ви говорят да се отричате от всичко земно!... Вижте добрите и справедливите! Кого мразят те най-много? Човекът, който разрушава техните представи за ценност..” Е? Какъв е настоящият статут на хората, към които е адресирано това слово? Явно, че не са свръхчовеци още, но не са и от вярващите на самоизмамата, понеже вярващите на самоизмамата фигурират в тази реч като “Те – добрите и справедливите”. Ако оставим всичко, както по условие си вървеше (човек – превъзмогване – свръхчовек), а Заратустра имаше благородното намерение да елиминира у хората самозаблудата, защо не говори на тях, а за те? Отговорът е, че самозаблудата се корени в християнството – “добрите и справедливите”, които обаче, казва Зороастър, мразят човека, който прокламира, че моралът на посредствеността и потвържденията на божието съществуване, особено както го разбират християните, са неделимо свързани заедно. Според възгледа на Ницше християнското наблягане на любовта възхвалява качествата на слабост. Християнството издига доктрината на любов и милосърдие, но това учение, излиза, че фактически почива на чувство на омраза и отмъщение, насочени към превъзходството на висшата аристокрация, а аз отново изгубих логиката. От горните редове ми стана ясно, че чрез Заратустра Ницше говори за християните на нехристияни, които обаче не са нито аристокрация, нито свръхчовеци. Четири елемента на цивилизацията, три от които не са свръхчовеци; два от тия три са негодни за свръхчовека – за християните е ясно, че поради слабост и страх. Ами аристокрацията? Ако бяха добър материал за свръхчовеци защо не са станали вече такива? Или кому е нужно, след като ги нямат оковите на вярата поначало. Те като че ли са прототипът на свръхчовека, понеже не са християните, не са и нехристияните, към които се обръща Заратустра. Тогава какво ново за разширяването и прогреса на цивилизацията и разума можем да научим от Заратустра, освен, че християнството е робска религия, а вярата в Бога сама може да доведе разума до болестно състояние. Най-много нехристияните да станат аристократи, следвайки свръхчовешката си (след ревизията) воля за доминация.

 

  Ще опитам да обобщя втората причина да е уникално схващането на Ницше за свръхчовека, понеже липсва яснота:

  За да не сметнем, че Ницше е недобронамерен към обществото (или негов елемент, което е същото, понеже иначе дискриминаторски възгледи изложени толкова явно от такъв велик философ биха навредили на философията, така щото тя да се отърве от него), ще трябва да гледаме на концепцията за свръхчовека другояче, игнорирайки всички спекулации с философията на Фридрих Ницше, свързани с тираничната му осанка. Посоката в която трябва да се направи цялостната преоценка на ценностите е отвън – навътре. Досега в настоящата работа ние се опитвахме да разглеждаме Ницше, едва ли не като социален философ, съумял да конструира политическа система на базата на нихилизма, което е изначално грешно.

 

  Критиката на Ницше е насочена към закостенелия разум, безподвижно въртящ се около собствената си ос и разпиляван от мултикултурнота инвазия на периода, когато човека е бил объркан до безумие и изпитващ своята непълноценност пред лицето на намръщените правила и систематичност, низпослани му отнякъде. Паразитите на разума са се загнездили в съзнанието на хората до такава степен, че не позволяват на индивида да провиди през собственото си ежедневие. Ницше е твърдо решен да се заеме с това ежедневие и след като отстрани засегнатите от морала и ограниченията на християнския рационализъм мисли, той ще извади на показ целия потенциал на човека. Слабостите и недъзите на разума в живота на човека са резултат от липсата на смелост, с помощта на която сам индивидът може и трябва да се изправи и да получи от живота си това, което му се полага – свобода. Свобода на волята, свобода да изживява пълноценно вътрешните си пориви и независимо от неизвестността, която го очаква - да е способен на градивни мисли и действия. Няма гаранция, че хората ще се възползват отлично от новата свобода и възможности, достъпни в свят, където липсва божия контрол. Въпреки това Ницше запазва сдържан оптимизъм: “В края на краищата хоризонтът отново изглежда свободен за нас, макар да не е съвсем ясен; най-после нашите кораби могат отново да рискуват, да дръзнат да се изправят пред всяка опасност; цялата смелост на обичащия знанието е отново позволена..”

  Философията на Ницше поставя строги изисквания за тези, които ще живеят в съгласие с нея. Ницше потиква такива хора да осъзнаят, че животът е вечно повторение. Затова човек трябва да избира, за да няма нужда от съжаление. Целта ще бъде да се действа така, че ако сме изправени в идентична ситуация неограничен брой пъти, да можем честно да кажем, че не сме в състояние да направим нищо по-различно. Ницше установява, че животът не е без ритъм или причина, но заявява: “Ние измислихме понятието цел, в действителността целта отсъства.” Човешката съвест изглежда съществува без цел, която се превишава и няма рационалност, която да отговаря на всеки въпрос “Защо?”. Всепак, твърди Ницше, ако живеем колкото е възможно по-честно, което да преминава границите на самозаблудата, животът ще има смисъла, който ние му придадем.

 

  Това отклонение, което направих от основната идея на настоящата работа (която също в движение се разклони на две, накрая ще видим как ще се оправяме с това) ми се стори необходимо, за да покаже наглед колко лесно е за лекомисления твърде-човек да направи грешни изводи и да се лиши от една истински жива и вечно неспокойна, каквато е прагматичната философия на Фридрих Ницше. Един чисто християнски прочит на афористичната му литература би довел всеки ограничен от норми ум до тотално объркване, както надявам се успях да покажа с известно вживяване в сърцевината на ежедневния разум, вечно лутащ се между крайностите на собствените си рамки. “Отвъд доброто и злото” е произведение на Ницше, в което, както личи от заглавието авторът се обявява дори против това нещастното разграничение, което доминира историята на западната култура. Ницше цели да възвърне духът на благородническото съсловие – утвърждаване на живота, борбата, победата и страстното желание за превъзходство, така добре потъпкани от ниския статус на съвременното му общество.

 

  Ако при Ницше, който чрез свръхчовешкото ни показва една нова и плодородна почва, за да вирее свободно там неспокойният разум, то за Ставрогин нещата не клонят към поносим изход, доколкото сведено до знанията по въпроса ми към този момент

 

  Искам да започна с впечатлението, което образът на Николай Ставрогин оставя с поведението си. Мълчалив е и затворен – какво ли има толкова да споделя с околните, все едно, това няма да му донесе нищо потребно, а около него всички копнеят и за най-малкото проявено вчувстване от негова страна. Равнодушен. Рядко показва признаци на каквато и да било емоционалност - след пристигането му Достоевски забелязва, че лицето му е като маска. За разлика от останалите герои, които постоянно присъстват с многословните си разсъждения, придружени с изразителни жесто-мимически упражнения Николай Ставрогин принуждава автора си да описва емоционалния му статус с други похвати, като блясък в очите, цвят на лицето, движение-покой. Най-често реакциите на Ставрогин говорят за неговото мнение и участие в дадената ситуация чрез своята липса: “Ставрогин не помръдна от мястото си”, “... промърмори Николай Всеволодович като гледаше неподвижно.” и т.н. Липсата на емоции прави впечатление още повече, при случаи като описания от клуба. Сякаш Ставрогин умишлено търси да провокира по най-безцеремонен начин хората в произволно избрани ситуации, като, разочарован от ефекта дори е склонен още по-нагло да съобщи, че не трябва да му се сърдят. Дързостта му се вижда веднага след случката в клуба, на друго събиране, където решава не само да танцува с жената на Липутин, но, поблазнен от “хубавата дамичка” я целува по устата.. три пъти. Сред общото смущение, самият той сконфузен, съобщава на Липутин да не му се сърди и излиза, а слисаният съпруг скача от мястото си да му подаде шубата. Що за човек може да има подобно влияние върху околните?

  Прави впечатление, че за разлика от Ницше, тук липсата на задръжки не е породена от отхвърляне на благоприличието, а това си е спонтанна прищявчица (която дори не мога още да определя като порив на волята), с поразителен ефект върху представите на ежедневното мислене. С тези два нелепи случая Достоевски ни въвежда в един свят, където поведението на индивида е изцяло подвластно и детерминирано от собственото му чувство за превъзходство и безметежност. Това, струва ми се, е свръхчовекът, който Ницше иска да види. Аристократ, превъзмогнал твърде-човешкото нищожно съществуване на убежденията и проблемите на ежедневните хора. “Дори и да вярва, Ставрогин не вярва, че вярва. А пък ако не вярва, той не вярва че не вярва” – такова отгатване от страна на Кирилов е достатъчно, за да покаже склонението на Ставрогин към нихилизма и отхвърлянето на всякакъв шанс за познанаване на истините, камо ли ограниченията..

 

   Нещо повече. Ставрогин ми се струва безпределно отегчен от собствените си безгранични възможности. Това е, заради което се захванах да анализирам случаите, които биха стъписали нормални хора на негово място. Израстнал богато, но зарязал всичко за да странства къде ли не, без да взима под внимание близки и приятели, които мислят за него вкъщи или наследство и просперитет

  Той не е като другите, на него е присъщ разумът, но веднъж установил безпределността на свободата, която съпътства разума Ставрогин разбира, че удововлетворение на естествения стремеж към властта за него няма да има, както е лесно при другите ламтящи за власт. Той еВЕЧЕ константната доминанта. Каквото и да прави, дори и нищо, Николай Всеволодович доминира във всяка ситуация. Всеки спор или спречкване завършва със погазването на всякакви намерения да бъде сломен. Достоевски още в началото ни дава да разберем, че убийството е за Ставрогин вече познато усещане, а когато го изкарва на дуел забелязваме там триумфа на тоталното безразличие дори към собствената екзистенция. Той няма желание да убива, защото вече го е правил и няма прищявка, която да удовлетвори излизайки срещу своя съперник, освен да демонстрира абсолютното превъзходство и контрол над всеки миг. Единственото нещо, както забелязваме, което има смисъл да се направи е именно бездействието, носещо му някакво различно усещане, може би от необикновените реакции на изумените от безразличността му хора. Така и става. Нито от великодушие, нито заради страх или милост Ставрогин стреля в пространството около съперника си отсреща, което дава като обясним резултат недоумението на всички и в най-добрия случай – накърнява честта на предизвикалия го, превръщайки момента във фарс, като погазва всеки елемент на твъде-човешкото, ежедневно отношение към подобен род срещи. Колко ли е бил отегчен... Авторът вижда във него непоклатимостта дори когато ни съобщава, че единият от куршумите е уцелил пръста му, което дори не успява да предизвика у Ставрогин какъвто и да било импулс на отмъщение или доминация. Ако беше Ницше там с някой негов герой, съперникът му вероятно щеше да е отровен още по пътя. Николай Всеволодович стреля пак във въздуха щом идва неговият ред. Накрая си отива както е дошъл – на кон, без грижи за карета (която евентуално би отвела разненото му тяло) – но с пробита шапка.

  Николай Всеволодович, както нашепва името му, владее всяка ситуация, благодарение на разумът с който разполага и който му дава свободата да отрече и собственият си живот като ценност. Въпреки двадесет и петте си години той разполага с пълен контрол над другите - едните “го обожаваха”, а другите “мразеха до смърт; но и едните, и другите бяха луди по него.” Едни зависят от богатството му, други тепърва се опитват да зависят и те. Едни се страхуват до смърт от него, други биха умрели от любов по него. Още с пристигането на Nicolas “всички, едва ли не още от първия ден, го сметнаха за извънредно разсъдителен човек”

На цитираното долу описание обрърнах особено внимание:

 

  В края на XIXв., времето когато герои на Достоевски са вилнеели, вече обладани от идеята за човекобога, в Лондон бесове поболяват разума на Дориан Грей, известният  с “гениалната си красота” златокъдрав младеж. Любимецът на висшето общество Дориан превъща всички свой желания в реалност и скоро се намира най-коментираната в обкръжението си фигура. След като се отървава от единственото, което може да го лиши от доминиращата роля, а именно тенденцията на времето да отнема красотата от младостта Дориан (а и ние с него) е изумен докъде може да стигне липсата на задръжки. Когато в началото открива, че наистина портретът му вместо него погрознява от извършените безчинства, той е сигурен, че със силата на невинността и нежната си доброта ще се опази от порочни действия. С течение на времето, когато осъзнава мощта на своето влияние върху другите, неговата арогантна аристократична натура се пробужда за да стори път на серия от простъпки, които се отразяват пагубно на всичко в което е някога е вярвал. В крайна сметка, след всичките кървави и безкомпромисно водени от нарцистичните му подбуди ситуации, на Дориан Грей разумът разкрива болезнената истина – неостаряващият младеж е останал без неизпълнени желания и от неговото господство няма полза. Както сам забелязва Оскар Уайлд: “Нима само суетата го бе накарала да извърши единственото си добро дело? Или желанието за ново усещане, както лорд Хенри бе подметнал с подигравателна усмивка? Или онзи стремеж, който понякога ни кара да играем роля на по-добри, отколкото сме.” Накрая Дориан Грей се се самоубива с намерението да унищожи бесовете, натрупани в грозния му вече портрет като го промушва с нож, но сам пада с дупка в гърдите. “Нов живот! Ето какво искаше Дориан.”

  Ето какво искат героите от романите на деветнайсети век, обладани от бесовете на разума – нов живот. И Ставрогин – отегчения и отвратен от бесуващия в него разум на неговото време, както и от своите собствени постъпки. За Достоевски Николай Всеволодович е олицетворение на всевладеещия разум и така ни е дадено да разберем, че авторът, чрез героя си апелира към нов живот за абсолютния разум, преди бесовете да са се вселили в него.

  Ставрогин и Дориан Грей са двама герои, които не сварват да се излекуват от собствените си бесове приживе. Първия разкъсван между нихилизма и руското християнство; между атеизма и славянофилските идеи, а втория от поривите на егоизма и суетата си. В края на двата романа героите намират правдата в идеала на собствената си съвест, но и на двамата не се отдава “самопоправянето” и авторите се спират на вътрешно разбити фигури, осъдени на безплодни борби, което вече споменахме как завършва.

 

  Толкова за Дориан Грей. Николай Ставрогин обаче ще продължим да го разглеждаме в ролята му на всевластващия нихилист, нуждаещ се от волята си за власт, която да оправдае съществуването му. Общо погледнато Ставрогин е в съвсем различно положение, въпреки съпоставките, които си позволих. Силата на разума, присъща му, е много по сложна и значителна от неконтролируемите издевателства на лигавия Дориан Грей, който присъстваше тук единствено заради някой негови качества, позволяващи му да доминира и сходни с тези на Nicolas. Всичко това – с препратка към естественото, но потъквано от скрупули движещо начало на човека (по Ницше). Където са озаптени бесовете на Ницше обаче, там започват терзанията за Ставрогин, чието поведение е достойно за  идеалния Ubermensch, казахме вече и оставяме Ницше доволен да почака. Свръхчовека обаче не е проблем на Ставрогин, който е превъзмогнал и човешкото, и свръхчовешкото. Остава Бога. Идеята за човекобога е представена най-добре чрез Кирилов, който отдавайки се изцяло на на атеистичната си нагласа е решил, че всичко, което го дели от това да стане бог е собственият му живот. Кирилов е твърдо решен, че триумфът на волята му трябва да резултира в самоубийство, с което ще удовлетвори и последното възможно желание – абсолютния контрол над собствения му живот; доминирайки дори живота. Именно с това героите на Достоевски превъзхождат тези на Ницше, който остави поне тая ценност – преклонение пред Дионисиевото начало в човешката природа и волята му за власт и мистичен екстаз. Кирилов не се спира прад нищо да изпълни волята си, въпреки страхът, който изпитва. Волята му на човекобог трябва да надделее. Своеволието е атрибута на блаженството за всички тях. Кирилов иска да прояви “новата си страшна свобода”, която Ницше прекроява по своя желание десет години по-късно. Идеята на Ницше е значително по-приемлива за ежедневния разум, отколкото на Кирилов, но е и с значително по-малки мащаби.

   Или мога да кажа така – ако Кирилов беше Заратустра, щеше да проповядва на такива като Ницше...

  Своеволието като начин на живот у Николай Всеволодович също възприема размерите на Бога, както при Кирил, но намираме съществени разлики в мотивите на двамата. При Кирилов самоубийството е израз на задължението, което той е поел, отстоявайки убеждението, че няма бог, но същевременно и тъкмо заради това той сам е станал бог веднага щом е е разбрал това. На Всеволодович обаче като че ли не се харесва подобно задължаващо условие, нито това, че именно заради вярата си Кирилов ще се самоубие. Той е задължен да своеволничи: или да приеме съществуването на бог, или той сам да стане бог, който да прояви властта над живота без колебания. Николай Ставрогин не изпитва подобни екзалтации на маниакални натрапливости, но със сигурност е убеден, че собственото му съществуване не е по-фундаментално от желанието да доминира, а единственото, което е останало на арената на живота е именно животът, гордо предизвикващ на поредния дуел този път самия себе си.

 

  Ставрогин, който чрез освободеността си от задръжки и ценности е удовлетворявал всеки зов за волята за власт във всяко начинание изпада в сходна позиция с тази на смирения християнин, роб на ограниченията. И при двамата в това положение не може да съществува никакво удовлетворяване на волята за надмощие; при християнина е забранено и непосилно, а при свръхчовека Ставрогин хоризонта не предлага никакви обекти за съревнование, нито цели а постигане. И при двамата единствения смисъл на живота се крие в смъртта. Разликата е, че неразумния, обременен от страхове е заставен от “Шефа” да чака смъртта си, а Ставрогин, сам връх в еднокомпонентната йерархия на Ubermensch решава да се обеси, което е единствен и последен възможен избор строго погледнато. Така Всеволодович постига две нещта: 1. избира пътя на силния, като не остава да чака съдбата да вземе властта и 2. превъзмогва свръхчовека, по единствения начин, по който това е осъществимо

  Превъзмогването и отхвърлянето на свръхчовека не може да стане по принципа на вездесъщата воля за власт, понеже подобен акт е присъщ на свръхчовека и не би била осъществима промяната, така както е несериозно да сметнем, че ще намокрим вода ако я полеем с вода. Промяната, единствената възможна, е станала по силата на необходимостта. Така еквивалентност е видна. Както Бог може да бъде разглеждан и възприеман само като необходим, но не и като продукт (съвкупност) на възможности, така и превръщането на Ставрогин в човекобог е необходимо, както следва: упражнявайки своята воля за власт и безусловна доминация човека е превъзмогнат и трансформиран в свръхчовек; в последващото развитието на индивида е неизбежно да се стигне до идеята за самоубийство, тъй като живота е последното съществуващо, последната  останала ценност за разрушаване и единствена пречка пред абсолютната доминация; тази последна битка също е спечелена от свръхчовека и с този акт той вече става по-могъщ от собствения си живот; но, отново по необходимост, всичко човешко е по условие идентифицирано с живота, който обаче абдикира изправен пред решението на свободния разум на индивида и остава... само чист разум, воля-самобитна, или бог, или както го назовавате във родния край.

 

  И така.. има някои неща, които набързо ще прегледаме, преди да видим нещо, което тъкмо зловидях. Първо, струва ми се, че Всеволодович, който стана Разума чрез свободата си и своботата чрез разума си; чиято воля доминираше повсеместно цели седемстотин страници и стигна неизмерими висини, защото нямаше как иначе, освен да деградира обратно ако беше оживял...

 

...Та тоя Всеволодович имаше един шанс който скрих нарочно, за да можем спокойно да си съставиме необезпокоявани горните построения, но сега ето го – Любовта.     Веднага чувам как някои се отказват от идеята човек да стане бог без любов (група на ежедневните жертви), а други разчетоха в неуспеха на Ставрогин срив на системата, която тръгна изначално от идеята за фундаменталната у човека воля за власт по Ницше (група на лъвовете на разума). . Аз също съм покрусен от факта, че всемогъществото на разума и волята, приписано горе на Всеволодович не успяха да издействат на чудесния младеж любов, така щото тя остана единственото неподвластно на тях твърде-човешко.    Достоевски е гениален мислител, а моето провидение е късогледо, за да мога да давам оценки.

 От друга страна обаче може и да не е толкова лошо – тъй като волята за власт може да се подрханва само от разумни желания и цели, а в случая с любовта е такъв, че дори да поиска любов, индивид – доминатор като нашия свръхчовекобог няма как да запусне волята си, понеже няма как да зададе параметрите на желания обект. Сиреч, не може да иска нещо, дето не знае какво е. Най-много да установи неналичието на споменатото явление, стига да го е изпитал, а и осъзнал поне веднъж. Дано не нарушихме богоподобното състояние на властелина с кръстоподобно име.

 

  Сега ще си позволя да съжаля Ставрогин, заради неговата самота, в която е прекарал великите си дни. Ако беше случил на любов истинска, може би нямаше да извърши всичките простъпки, най-вече свързаната с малолетно момиче, което обаче в последствие нямаше да му се присъни, давайки му да разбере разликата между разликата между добро и зло. Според едно мнение именно заради това свое гнусно деяние Ставрогин, с цел “да осакати някак живота (собствения си живот – Ф.Е.), само че колкото може по противно” се оженва за Мария Лебядкина – Куцата.

  За такова поведение споменах по-горе, при Ницше, че е възможно именно поради липсата на задръжки или както се изразих тогава  - защото може да си го позволи. Можем да приемем това за сериозен аргумент срещу смелостта, прокламирана от Ницше и въплатена в характерите на героите при двамата автори. Голяма част от нещата, с които Ницше се наема да се разправи, са възможни единствено в периода, когато са разпространени. В съвременната ни напрегната обстановка за твърдение като “християнството е религия на робския морал”, двадесет и четири годишния Фридрих, вместо професор по антична литература и преподавател, щеше да е нужно да бъде скитащ проповедник, като героя на творбата си, ако иска да разпространи пророкувания “крах на абсолютния разум” (който по мои изчисления сега адекватно щеше да се нарича “кашата на абсолютната каша”). Няма да се спирам с подробности на предположения каква щеше да е съдбата му, ако в Средните векове се появеше скандирайки “Бог е мъртъв” Не, че минали десетилетия наред не е бил тикан зад железни завеси, ама имали са си ценности да си защитават от него. А Ницше ги е обичал тия ценности, но...  само да ги трупа на купчина и когато станали достатъчно – да стъпи върху тях и да убие бога горе на високото. Не знам дали няма да прозвучи нелепо, но едва ли е тайна, че Ницше го разтегнаха да го дърпат за различни каузи всякакви организации, начело с небезизвестната Die III Reich, основана от фенклуба на Чарлз Дарвин (чиито ‘еволюционни книжки малкия Фридрих обичал да разлиства, докато се учел да произнася звук “Р”). Добре, че съвременните структури не познават Хайдегер. За Ставрогин е ясно - клетия се намерил офанзива в трудни години: “Н. Ставрогин е родоначалник на много работи... и руското декадентство се е зародило в Ставрогин.”, пише Бердяев в антиреволюционен сборник “Вехи”, 1914г. Без коментар оставям това. Думата “политика” освен в настоящото изречение се съдържа само още веднъж, ако не било то и само за да стане ясно, че няма да се занимаваме с нея в тоя труд.

 

 

 

За всеки случай, ако не е ясно дотук - в няколко думи: