Occultism and Esoterics World Library.

Да отърве от грижи човека е по същността си целта на всяка съвкупност от знания, стремяща се да обясни душата и/или мисълта. Ще видим как този стремеж присъства във всички фундаментални учения, върху които се градят убежденията на индивида или обществата. Такива учения, с цел съвършеното безгрижие обаче умело го обявяват за труднопостижимо. Постигането на безгрижието според тях е единствено за тези, които следват даденото учение и му вярват. Дори самата вяра в такова учение намалява грижите, което е доказателство за вярващия, че съвършеното безгрижие съществува. Ще разглеждаме учения, автори, теории и практики, но всичко това трябва да води мисълта ни към резултатите от тях върху мисленето на обикновения човек (който не измисля теории и учения, а иска да живее добре)

На първо място, за да е честно, трябва да изясним кое явление, чувство или действие определяме като грижа. Или мога да кажа, че "грижа" в настоящия анализ ще означават думи като "безпокойство", "вълнение", "тревога", “нужда” свързани с нещо неприятно, опасно, трудно осъществимо или такова, за което е необходимо каквото и да е усилие. От друга страна "грижа" е свързана с "работа", "усилие", различни трудности в името на нещо или някого. "Грижа се" според речника, който не обичам, означава: "Имам грижа, безпокоя се, мисля, тъгувам". Тези в кавичките и подобни думи ще ползвам като синоними в текста долу. Само от горните редове ми стана ясно, че грижата е, едва ли не, мъчение за грижещия се, но целта на сегашното ни занимание не е да докажем това, а друго - че разбирането за безгрижие и стремежа към него изключват философския метод във всяка от тия т.нар. "философии". Дори фактът, че мисленето е грижа, е достатъчно доказателство, но да видим как:

Които са най-близко до идеята за освобождение от тревогите и в най-ясен вид ни я представят са източните учения, но тях няма да разграничаваме, а ще ограничим до основната им идея - безгрижието.

Дао е сравнено с листо, което си плава в река. Дао е първото и всеобхватно безгрижие за което се сещам. Даоистките мислители обаче предвидливо са изключили постигането на това безгрижие, чрез мистификация на дао, свеждането на концепцията до привидни абсурди. В "Дао-дъ Дзин" има внушителен брой аналогии, за да предадат силата на празното дао, силата у-уей, "действие чрез бездействие" - долината е "активното" пространство между планините, в гърнето има празно пространство, а целият смисъл на гърнето е в запълването на това пространство, но и този въпрос е съставен от своеобразна пустота. Да разгледаме тези два примера във връзка с безгрижието. Долината, на първо място, представлява самото безгрижие. Тя е сама грижа на планините - планините, за да нарекат себе си такива, трябва да се погрижат долините да ги има. Без долини, не би могло да се различи кое е планина. Долината е следствие от наличието на планини, без тя самата да има нужда да се определя като екзистираща. Празнотата в гърнето е определена вече от самата му изработка. Има ли гърне - значи има и празнота, пустота в него. Тук можем само да вметнем за образност, че дори и пълно, в гърнето има запълнена празнина, празнината пак Е, и ще си Е, докато нямаме дума за "пълнина"... (дори да сметнем, че има дума "пълнота", то тя обяснява изобщо липсата на липси, но не може да е предикат на гърнето, както следва: Гърнето е по същество празнина. Пълното гърне е по същество запълнена празнина, но не и "пълнота").

Сега е важно да обясним пасивността, естествеността, спонтанността и бездействието, на които набляга даоистката философия.

"Това е най-тихата традиция, наблягаща върху покоя и медитацията, а в житейското си измерение се стреми към съзерцателна вътрешна неподвижност". Такова обобщаващо и непретенциозно изречение, взето от лъскава енциклопедия за религии, може да обясни защо в "житейското си измерение" последователите на даоизма са постигнали целта на стремежа си към безгрижност, дори само следвайки доктрината на учителите си. "Най-тихата традиция". Тишината е безгрижие. Шумът е усилие. Тишината Е, без да се безпокои за шума. Шумът има грижата да наруши тишината, за да Е. "Набляга върху покоя", дума да няма - покой е безгрижие. Движението е усилие, изисква енергия, при човека - воля, покоя си е покой. Покоят е определен от липсата на движение, но движението не е липса на покой, а наличие на усилие. Покоят е безгрижен, понеже не полага усилие за да Е. Медитацията, знаем, е едно състояние, което в основата си е безгрижие, но в цитираното определение го разглеждам просто като бездействие, чисто физиологически. Съзерцанието е безгрижие, то е наблюдаване, безучастие. "Съзерцателна вътрешна неподвижност" е абсолютната безгрижност на духа, който не полага усилия да действа по никой начин. Той просто Е - безподвижен и наблюдаващ. Ако имаше грижа, усилие, наличие на каквото и да е действие, то тогава това действие (както всяко действие) може да бъде или прекратено, или да му се противодейства, което би създало на духа грижа за съществуването му. Не, той е бездействие, което не може да бъде прекратено, стига да остане такова. Бездействието е естествено, понеже не се не се нуждае от нищо; то Е само по себе си. В него е онтологията на даоистката традиция, върху която се гради ставането (от нищото става нещото - шумът и движението в примера). То е "кота нула" за съществуването на нещата.

Още за стремежа към безгрижие намираме в "Джуан-дзъ", където е отхвърлена грижата, вълнението, напрежението на противоположностите, които срещаме в житието на човека. Такива са: здраве - болест, живот - смърт, удоволствие - болка, светлина - мрак и те са обявени за изкуствени и създадени от нас, но в крайна сметка неверни за изразяването на дао, на истинския път. Ние трябва да преодолеем тези противоположности и да се отнасяме по един и същи начин към болестта и здравето, към доброто и злото и т.н. "Да отгледаме съвършено спокойствие" - да нямаме грижи за абсолютно нищо. Трудно обаче се възпитава в безгрижие човека, уплашен от смъртта и ограничен от телесността си. Джуан-дзъ обаче обещавайки пише на отдадения последовател за велики полети по въздуха и невероятно дълголетие, които би могъл да придобие.

Ето една притча, която да покаже, че самото усилие за правене на каквото и да е, може само да отдалечи търсещия от дао. Дори задаването на въпрос, не предполага да се отговори, заради евентуални недоразумения, но отговор като този ги изключва:

"Знанието странствало на Север, към изворите на Тъмната Вода, и се изкатерило по Незабележимия Хълм, където срещнало Безмълвното Бездействие.

- Ще ти задам три въпроса - казало то. - Първо, какви мисли и усилия ще ни доведат до разбирането на Дао? Второ, къде трябва да идем и какво трябва да направим, за да намрим покой в Дао? Трето, откъде трябва да тръгнем и кой път да следваме, за да постигнем Дао?

Безмълвното Бездействие не му отговорило.

Тогава Знанието поело на Юг, към странта на Светлата Вода, и се изкачило на хълма Края на Съмненията, където видяло Импулсивния Оратор. Задало му същите въпроси.

- Ето отговорите - отвърнал той. Но щом заговорил, се объркал и забравил за какво става дума.

Тогава Знанието се върнало в двореца и попитало Жълтия Прародител, който му казал:

- Да не мислиш за нищо и да не полагаш никакво усилие - това е първата стъпка към разбирането на Дао. Да не отиваш наникъде и да не правиш нищо, е първата стъпка към намирането на покой в Дао. Да тръгнеш отникъде и да не следваш никакъв път е първата стъпка към постигането на Дао."

За Безмълвното Бездействие е ясно - ако отговори - би станало Мълвно Действие... Действията и усилията на Оратора нарушават покоя, единствено чрез който дао може да се разбере. Вълнението на Оратора предпоставя хаос в действията му. Отговорът на Жълтия Прародител (Жълтия император Хуанди, почитан наравно с Лао-дзъ за създател на основите на даоизма) изразява именно у-уей, деиствието чрез бездействие, и изглежда също толкова парадоксален, колкото и самият принцип. Тук обаче единственото нещо, което Е е бездействието (покоя, празнотата, тишината или както тръгнах - безгрижието); тъй като то и само то Е, то е единственото действие - нищо друго не Е, следователно нищо друго не може да действа. Както рабираме "...да не полагаш никакво усилие" Е "първа стъпка". Трудно, но не и за нас.

Ето така разбрахме защо и как последователят на даоизма е безгрижен и се стреми към безгрижност, бездействайки върху този си стремеж. Това е неговият път, заобикалящ всякакви тревоги, вълнения и безпокойства. Ще се върнем на даоиста по-късно, за да не се спирам поотделно на анализ на последователите на отделните течения, учения, направления, ами за да кажем за всички хора общо, даже и за нас, пък и за вас.

Сега ще разгледаме как индийците, с елементите от тяхната религия, стигат до безгрижието. Дори само споменаването, по-точно визуализирането на последовател на някоя от индийските традиции извиква образа на някого безгрижен и весел.

За краткост, а и за да не досаждам на интернет потребителите, няма да навлизам в подробности за самата религия различните в концепции, а само там, където безгрижието е заложено като ценност или следствие от дадено положение. Ако вървяхме поред, Дао, което разгледахме горе щеше да е след индийците, но Даоизма е в по-чиста форма представител на съвършеното безгрижие. Тук, при индусите, сравнението с даоизма ще е само по направление към стремежа към безгрижие.

Да разгледаме някои основни характеристики, които определят религията като стремеж към безгрижие:

Прераждане. Индуизма в това отношение не се различава от даоизма и сега е уместно да разгледаме идеята на реинкарнацията. Тази концепция, със всичките й постулати и забрани привидно създава грижи на последователя. Но дали е така? Казано е, че докато се преражда, значи нещо в поведението на човека приживе не е било наред, а прераждането е именно, за да се открие правилния път към спасението. Спасението от своя страна е съвършеното безгрижие. Постигналият нирвана се освобождава от всичките си (земни) грижи, така спират неговите желания, които водят до страдания. Грижата да се угажда на прищявките на тялото или на желанията на егото съпътства целия съзнателен живот на всеки индивид. Тази грижа източните религии (и не само те) свеждат до минимум, като приканват към въздържаност, скромност, целомъдрие и не на последно място доброта (която се надявам да вземе значителна част от вниманието Ви в настоящата работа по-късно). Най-правилният път към спасението е монашеството (макар то да се различава от практиката на западните монаси, приликите са съществени). Монашеството гарантира липсата на грижи, каквито присъстват у светския живот. Например източното замонашаване е свързано главно с периода на самота, който е най-подходящ за медитация. За медитацията казахме вече, а за аскетизма остава да отърве монаха от грижите, които биха се създали от съжителството - грижа може да бъде състраданието, желанието за физически контакт, стремеж към издигане в йерархията, изпълнението на задачи и изобщо всяко нещо, което може да откъсне човека от стремежа към съзерцателната вътрешна неподвижност. За тези отрекли се грижите са сведени до минимум. Практикува се приемането на минимално количество храна, знаем за практика да се приема една единствена лъжица ориз дневно, с което се решават проблемите с храната, както и тези, свързани с преработката и отделянето й. Вегетарианството така може да се приеме като една грижа по-малко, а именно лов и приготвяне на улова. Суровоядството изисква минимум грижи за набавяне на необходимото. От друга страна индуизма набляга на идеята за уважение към всяка твар, изхождайки от две положения: 1. Убийството би докарало лоша карма и 2. Тялото на всяка гадинка може да е носител на преродената душа на участник в самсарата. Така се спестяват още грижи относно нирвана, като чрез бездействието си (неубиването) будистът си докарва добра карма.

Грижата относно природата на страданията в настоящия живот на будиста е облекчена от "дукха", нещастни събития, резултат от наследена тенденция, която, ако не е повлияна носи отрицателен заряд на преродения. Отхвърлянето на детерминизма обаче влече след себе си опасността от грешно направения свободен избор, който може да доведе до нови страдания (нова реинкарнация). Будизмът обаче въвежда чрез учението на Сидхарта т.нар. Благороден осморичен път, в който са упоменати Правилна вяра и Правилно отношение (що се отнася до "истината"); Правилен говор, Правилни движения и Правилен живот (етически правила); Последните три, свързани с йога или самоконтрол, са Правилно усилие, Правилно самосъзнание и Правилна медитация. Това са трите елемента на Пътя, на които подробно няма да се спирам. Идеята тук е, че пред озадачения неофит се разкрива път, маркиран от ясни правила, който ако бъде безгрижно следван, ще доведе до състоянието бодхисатва. Казвам "безгрижно следван", тъй като този Път е наречен от Буда "Среден път" и изключва всякакви крайности - на самоопрощаването и самобичуването, на терзания дали е вечна душата или смъртта е края на всичко и т.н. Средният път дарява поелия го с едно свободно от решения пребиваване, както листото по течението.

Искам да обърна внимание на някой положения от йога. Шри Шримад А.Ч. Бхактиведанта Свами Прабхупада е един от авторитетите в тази област, та, когато стана дума за йога ми се стори удачно да се позовавам сляпо на неговите обяснения в "Съвършенството на йога". Тъй като има цитати и от Бхагавад-гита (БГ), които идват точно на място, ще започнем от тях, пък да видим (цитатите, които не са от Бхагават-гита са от автора на книгата).

В БГ откриваме още по-усилен стремеж към отърваване от грижите:

"Никой не е мой враг, нито приятел, никой не ми е баща или майка"

Идеята тук е, че всички сме живи същества с различни роли - на враг, на роднина, но в "делничния си живот всички актьори са приятели". От една страна е намерението да се отнасяме с всички еднакво, което предполага да се държим към всички добре (както към роднина или приятел). От друга странаа обаче отпада още една грижа, а именно усилието да поставяме на преден план близките си. Например, аз не трябва да демонстрирам различни видове реакции, в следствие страданията на близък или на неприятел. Реакцията ми да бъде една единствена, без допълнителни загриженост, касаеща отношението ми към дадена личност. Еднакво отношене към всички: "...злонамерените, благочестивите, грешниците, безучастните и безпристрастните - по един и същ начин" (БГ). Това би свалило от раменете ми тежестта на отсъждането и аз не бих имал нужда или грижата да определям кой какъв е и какво прави. На някои това би се сторило хладнокръвно и безчувствено, но стремежът към съвършеното безгрижие минава по пътя на освобождението от емоции и вълнения, както вече видяхме, а страстите, които горят между приятели и врагове например, причиняват ненужни поражения върху покоя и избягването на крайности.

За да постигне успех в начинанието си, за индуса (и не само) е важно да е "освободен от желания и чувство за притежание" (БГ). Да притежава някой каквото и да било е грижа. Първа грижа е да го запази "негово", а не нещото да стане чуждо. Второстепенни грижи изисква и самото "нещо". Без чувство за притежание липсва привързаността и вълненията свързани с нея. Това става по-ясно от обяснението "Аз мога да мисля, че някой е мой син, но истината е, че аз не мога да зачена син. Най много да зачена едно тяло. Създаването на живо същество е извън рамките на човешките възможности. Живото същество не може да бъде заченато само чрез полово сношение. То трябва да бъде "поставено" в семенната течност." Идеята на автора е популярна сред религиите - ако рожба може да бъде "на някого", то неин единствен собственик е даденото божество, вдъхнало й живота.

Асоцияцията, която предизвиква "вдъхването на живот" както и други конкретни сходства между различни религии ще оставим между редовете. Досега намерението ми беше да разкрием очевидността на стремежа към безгрижие в живота на будиста, но докато горе разгледах далечните от нас източни учения, на следващите редове ще разясним кое в западния модел на мислене води до стремеж към безгрижие. Дотук приведохме примери от източните религии, за да можем да си представим мащаба на стремежа към безгрижие и това как той прозира през много концепции, които иначе служат на други идеали.

Грижата добива различен образ в рамките на християнството. Няма да разглеждам исляма като отделна доктрина, понеже основните му отражения върху последователите се припокриват с тези на християнството – възпитание във права вяра, грехове, наказания, служба в името бог, условия за допускане в рая и... безгрижие. Идеите на християнствот на пръв поглед, като че ли са противоположни на източното разбиране за живота, като обявяват почти всяко явление за повод за тревога. Ако се вгледаме отблизо, ще видим, че животът на християнина на земята е съпроводен от постоянно безпокойство:

Така за ортодоксалния християнин изглежда неразбираемо понятието покой, което наблюдавахме у даоизма. Този покой е заменен от грижа за Спасението. Дотук всичко изглежда, че има отрицателен отенък, но всъщност не е така. В идеалния вариант, ако всички са изпълнителни и богоугодни, то те биха били по-безгрижни от всеки притеснен за кармата си будист. Идеалният вариант, разбира се, е разкрит най-добре в редовете, описващи живота на хората преди грехопадението. Грижата, която първите човеци си докарват е Познанието, а с познанието разбират и смисъла на свободната воля. Тази свободна воля е единственото средство, което бидейки върховна грижа, може единствено да им помогне да стигнат съвършеното безгрижие. От тях се иска само едно – да следват предписанията в Библията, където вместо труднодостъпни за непросветения ум поетични построения са ясно изказани десет повели, множество образци за поведение и примери с грешки, които да не бъдат повтаряни и всички тия писания стриктно напътстват поелия по Неговия път. Безгрижието на християнина е гарантирано от неговата искрена и неотстъпна вяра в неговия единствен Спасител. На християнските народи обаче, повече от на всички други е чужда собствената им вяра. Дори самата вяра е възприемана от масата като грижа, по силата на номерираните горе примери. И живее отделен от религията живот, чиито ръководен принцип е назован да бъде “принцип на удоволствието”, който ще разгледаме също.

Общо погледнато сходството в източната и западната религия е очертано както трябва за целта ни. Сходен е стремежът към безгрижие и убеждението на вярващия в съществуването и реалната възможност за постигането на абсолютното безгрижие. За това повече няма да се спираме на религиите конкретно, понеже вярващите са убедени в съвършеното безгрижието и вярват, че грижовните божества ще имат грижата за тях.

Фройд отива по-далеч, като не само се опитва философствайки да овладее дадено обстоятелство, но и да разбере причините, които ще предопределят избора ни, щом веднъж сме решени да го направим. В психоанализата стремежът към безгрижие е виден, като тя, опитвайки се да отърве личността от тревоги е разработила свой понятиен апарат, който отново може да се сведе до идеите за терзание, мъчение, безпокойство, нужда.. все думи, които ползвахме за да избегнем, доколкото е необходимо, употребата на грижа в този текст. Чувството за вина е основният катализатор на човешките реакции. То е страж пред вратите, водещи към дълбокия покой на чистата съвест. И тук стремежът към покой е основна задача, както в религията, но за разлика от нея в психоанализата скритото престъпление, което несъмнено е извършено в някой ранен етап води до грижите, предизвикани от чувството за вина. Това терзание създава постоянно напрежение в душата на човека и стремейки се да го превъзмогне, човек си докарва нови и нови тревоги и се завърта в порочнен кръг. В стремежа да се достигне покой, човек безгрижно (безсъзнателно) изтласква в сянка ужасът, който не е по силите му да понесе. Станалото обаче безименно чувство за вина ще завладее цялостното поведение: оттук и неизброимото множество изтормозени и угнетени от болезнено чувство за омерзение, за всеобща вина.

Изобщо Фройд доказва, че вътрешните тревоги на личността са породени от едно фундаментално безпокойство, предизвикано от усещането за греховността на помислите, действията, желанията и изминалите събития в човечкия живот. Както в религията, така и в психоанализата е възприето изповядването като средство за достигане до безгрижието. В религията изповедта е на първо място потвърждение на увереността, че бог ни обича и едва след това признание на нещастието ни. Следователно щом бог ни обича, а ние се изповядаме, зовейки за опрощение и любов, Той не ни наказва, а ни отървава от тегобата на греха, обещавайки ни тенденция към вечния покой, съвършеното безгрижие. В психоанализата аналогично изповядването на греховете става доброволно, като и тук то е съпроводено от убеждението, че грижите ще престанат; стремежът към и вярата в съществуването на душевен покой предхождат самия акт на изповядване. И в двата случая сме длъжни да понесем отговорността за действията си, но при религията Бог ни прощава, понеже ни обича, а в психоанализата ние сами си прощаваме, понеже се обичаме. При всяко положение успешно проведената изповед пред трети човек ни гарантира, че грижите ни ще изчезнат, което, както наблюдаваме навсякъде е основната движеща цел на човешкия живот.