Лудвиг Витгенщайн. Езикови игри
Според Витгенщайн езикът може да бъде посредник между нас и света, образ на света без да преминава през съзнанието, което става чрез езиковите знаци. Нашето познание е знакова система, чрез която ние си изграждаме образ на света. Витгенщайн не се интересува съществува ли или не някаква мислеща субстанция. Дори и да има някаква такава субстанция тя трябва отново да бъде езикова система. Според Витгенщайн, първо трябва да имаме имена на предметите, на които преписваме предикат или признаци. Ако смятаме, че нашия ум има способността да отразява света, ние трябва да приемем, че и той борави с някакви знакови системи
"Синята и кафявата книга" представляват записки на лекциите на Витгенщайн пред студенти в началото на 30-те години (1933-1935). Тези две работи са недовършени скици на "Философски изследвания". Кафявата книга е план за онова, което накрая се превръща в първа част в първа част на Философски изследвания - труд, който излиза вече след смъртта на Витгенщайн през 1951 г., без да е докрай подготвена за печат от него.
3адачата на Философски изследвания се състои в това: да се изгради фонът, на който изпъква смисленото. За Витгенщайн това е езикът и то не в логическата му модалност, а като универсално средство за осмисляне на "другото", "отвъдното". До него се стига чрез сходства, откриваеми в изразите, чрез преходи от една езикова редица в друга. С това Витгенщайн дава началото на една мощна тенденция във философията - лингвистическият анализ, имащ сам по себе си и чисто частно научни измерения. Трудовете на Витгенщайн са трудно изложими, доколкото и те са съставени от положения, всяко от които има самостоятелно значение и може да се отнася както до философията изобщо, така и до области като математиката, логическото проектиране, лингвистиката, педагогиката, психологията, теорията на типовете и тази на игрите, та дори и до социологията.
За Витгенщайн философията е метод на изследване, но концепцията му за метод е в процес на прмяна. Можем да видим това в начина по който той използва понятието за "езикови игри". Той въвежда последните, за да се отърси от идеята за необходима форма на езика, а понякога в началото използва "различни форми на език" - сякаш двата израза са тъждествени. Витгенщайн говори за разбиране на това, което говорещите даден език имат предвид посредством обяснение значението на думите. Сякаш "разбиране" и "обяснение" са по някакъв начин корелативни. В Кафявата книга той подчертава, че научаването на езикова игра е нещо предхождащо това - нужното не е обяснение, а третиране, сравнимо с третирането, на което бихме подложили животни. Това е свързано с тема, подчертана и в Изследванията: че способността за говорене и разбиране на казаното - знанието за значението на казаното - не означава да можем да изкажем значението, нито е това, което сме научили. Там Витгенщайн също така казва, че "Августин описва научаването на човешки език, подобно на ситуацията на дете, попаднало в непозната страна и неразбиращо езика на страната; т.е. сякаш то вече притежава език, само че не съответния". Бихме могли да разберем дали детето говори френски, като го попитаме какво означават изразите. Но това не е начинът, по който можем да кажем дали едно дете е способно да говори. Витгенщайн говори за различни езикови игри и като "системи за комуникация", те не са просто различни нотации. Това въвежда понятието за разбиране и за отношението между разбиране и език. В Кафявата книга Витгенщайн настоява, че "разбирането" не е едно нещо; то е също толкова разнообразно, колкото са и самите езикови игри. Обяснението на различните езикови игри не е директно дискутиране на определени философски проблеми, макар и то да е предназначено да хвърли светлина върху тях. Тук, както и в Изследванията Витгенщайн въвежда езиковите игри за осветляване на въпроса за отношението между думите и обозначаваното от тях. В Изследванията той се занимава с "фолософска концепция за значението", която откриваме при Августин, и показва, че тя е израз на тенденция, проявяващя се най-ясно в тази теория за логическите собствени имена, която твърди, че единствените реални собствени имена са демонстративните "това" и "онова". Опитът обаче не е физическо състояние на сетивата, а момент от езикова игра. Така че, това, което е опит в една игра, просто не може да проникне в друга или се явява в нея вече като друг опит, в друга роля. Подобно на начина, по който един документ, да кажем, молба, се третира съгласно различни “правила на играта” в различни институции. В училището можете да си я получите обратно с поправени правописни грешки, в съда тя изисква някакво решение.
Размишленията на Витгенщайн за езиковите игри и езика всъщност се отнасят до природата на разума и човека. В “Логико-философския трактат” езикът не се разглежда като средство за съобщение на мисълта, а като самата мисъл. Обикновеното мнение, че разумът е човешката същност, може да се изрази, от позицията на Трактата, като се каже, че това е езикът. Новото понятие на Витгенщайн за езикова игра означава отрицание на универсалния човешки разум. Използването на езика винаги е част от някаква по-обширна “игра”, “форма на живот”. Мисълта не се подчинява на някакви свои универсални закони, а на конкретните жизнени дейности, в които е вплетена. Ние не разпознаваме ближния си като човешко същество, защото намираме в неговите изяви универсалните характеристики на езика. Напротив, в състояние сме да разпознаем поведението му като използване на език благодарение на родството (семейната прилика) между неговия и собствения си език. Един език е такъв не от универсална гледна точка, а само от позицията на друг език. Така философията като “метафизика”, като теоретическо усилие, насочено към абсолютни (универсални) определения на действителността и познанието, абсолютно се обезмисля. Философските занимания запазват своето значение за науката и живота само като логически анализи, които очертават границата между смисленото и безсмисленото (от логическа гл.т.) езиково изразяване на мислите. Защото, както констатира Логико-философски трактат: “…това, което не можем да мислим, ние не можем да мислим; също така да кажем какво не можем да мислим.” Извън тези граници остават всички тези на спекулативната метафизика, отнасящи се до абсолютни същности, както и моралните и естетически норми, които претендират за универсалност. Така от витгенщайнианска гледна точка науката не може да бъде най-последователното прилагане на универсалния разум и философията на науката не може да съветва учените как още по-добре да прилагат неговите принципи. Науката е просто още едно семейство от езикови игри. Тя се играе тук и сега по определени правила, другаде и в друго време може да се играе иначе или въобще да не се играе. Възникват нови игри, а други остаряват и се забравят. Ако разглеждаме науката от такава гледна точка ние няма да намерим силата на науката само в употребата на езика. Силата на науката е в това, че учения участва в някаква дейност като използва езикови средства. Светът е един и какъвто и език да създадем той трябва да си служи с такова многообразие от знаци, което съответства на многообразието на света.
 Цитирай това на твоя сайт | Прочетена: 722
1. неуморим
Написано от BPAHA, на 28-06-2008 20:14
оли, после трябва да ти ги съберем и да издадеш една книжка. Може да се казва както се казва и категорииката :) |
|
- Моля, придържайте се към темата на статията. Груб език, лични атаки и обиди към когото и да е ще бъдат изтривани. Спам, реклама и коментари, писани на латиница ще бъдат изтривани.
- При грешка, презаредете браузъра, за да получите нов номер за въвеждане.
Вашият IP адрес - 38.103.63.61 се записва. Моля, не злоупотребявайте!
|
|
ICQ по спешност: 178079719
Коментирай (1)
