|
Сказания за силата
Карлос Кастанеда
Пет са знаците на самотната птица:
тя в най-високи предели лети,
тя никога не страда за другар, дори и ближен;
и вечно към небето сочи с клюн;
тя няма цвят
тя пее много нежно
Сан Хуан де ла Крус
"Станси за любовта и светлината"
http://castaneda.com/mirrors/bulgarian/publications/books.htm
Първа част
ЕДИН СВИДЕТЕЛ НА ПРОЯВИТЕ НА СИЛАТА
1. СРЕЩА СЪС ЗНАНИЕТО
 Не бях виждал дон Хуан от няколко месеца. Беше есента на 1971 година. Нещо ме караше да мисля, че се намира в къщата на дон Хенаро в Централно Мексико. Затова си приготвих всичко необходимо за пет-шестдневно пътуване и потеглих с колата. Рано следобед на втория ден обаче нещо ме подтикна да спра пред къщата на дон Хуан в Сонора. Паркирах колата и извървях краткото разстояние до неговия дом. За моя изненада той се оказа там.
— Дон Хуан! — възкликнах аз. — Не очаквах да те намеря тук.
Той се засмя. Изглежда, моята изненада го забавляваше. Беше се разположил пред входа върху един празен гюм за мляко. Имаше вид, че ме е очаквал. Посрещна ме непринудено, с израз на задоволство. Свали шапка и комично я размаха. После отново си я сложи и вдигна ръка за почест. След това яхна гюма като седло и се облегна на стената.
— Сядай, сядай — приветливо ме подкани той. — Радвам се отново да те видя.
— За малко да пропътувам напразно цялото разстояние до Централно Мексико и обратно до Лос Анжелис. Това, че те намерих тук, ми спестява няколко дни шофиране — казах аз.
— Все щеше да ме намериш — загадъчно отвърна той. — Но да приемем, че ми дължиш тези шест дни, в които щеше да пътуваш дотам. Ще можеш да свършиш нещо по-интересно, отколкото само да натискаш педала.
В усмивката на дон Хуан имаше нещо пленително. Той покоряваше със своята сърдечност.
— Къде са нещата ти за писане? — попита той.
Отвърнах, че съм ги оставил в колата. Той каза, че без тях изглеждам необичайно, и ме накара да се върна и да ги взема.
— Завърших една книга — споменах аз.
Той ми отправи дълъг, втренчен поглед, от който изпитах гъдел в стомаха. Все едно, че с нещо меко побутваше вътрешностите ми. Усетих, че ми прилошава, но в този момент той извърна глава и отново се почувствах добре.
Искаше ми се да му разкажа за книгата си, но той направи жест, че не иска и да чуе за нея.
Усмихна се. Настроението му бе приятно и приповдигнато и той веднага поде един обикновен разговор за хора и събития от последно време. Накрая все пак успях да го насоча към темата, която ме интересуваше. Споменах първо, че докато съм преглеждал ранните си записки, съм установил как от самото начало на познанството ни той подробно ми е описвал света на магьосниците. В светлината на това, което ми е разказвал на онзи етап, у мен се е събудил интерес към ролята на халюциногенните растения.
— Защо си ме карал толкова пъти да вземам тези растения?— попитах аз.
Той се засмя и тихо промърмори:
— Защото си глупак.
Чух го от първия път, но исках да се уверя и се направих, че не съм разбрал.
— Моля?
— Знаеш какво казах — отвърна той и стана. Приближи се до мен и ме чукна по главата.
— Много бавно загряваше и нямаше друг начин да те разтърся.
— Значи не са били абсолютно необходими? — попитах аз.
— В твоя случай бяха. Но има хора, които не се нуждаят от тях.
Той се изправи до мен, загледан във върховете на храстите вляво от къщата. После отново седна и заговори за другия си ученик — Елихио. Каза, че откакто е негов ученик, Елихио само веднъж е взимал психотропни растения, но въпреки това е много по-напреднал от мен.
— Някои хора са чувствителни по природа — каза той. — Но ти не си. Аз също не съм. В крайна сметка чувствителността не е от голямо значение.
— А какво тогава е от значение? — попитах аз. Той потърси точния отговор.
— От значение е воинът да бъде безупречен — отвърна накрая той. — Но това е само начин на изразяване, заобикаляне на същността. Ти вече изпълни някои задачи по магьосничество и мисля, че е време да спомена кой е източникът на всяко нещо, което има значение. И тъй, бих казал, че най-важното за един воин е да постигне цялостност на себе си.
— Какво означава цялостност на себе си, дон Хуан?
— Казах, че само ще го спомена. В живота ти все още има много разпокъсани нишки, които трябва да се свържат, преди да можем да поговорим за целостта на самия себе си.
Тук той прекъсна разговора. Махна с ръка, за да ми даде ясно да разбера, че иска да спра да приказвам. Явно беше, че наблизо има някой или нещо. Той наклони глава вляво, сякаш се заслуша. Както бе съсредоточен в храстите вляво от къщата, можех да видя бялото на очите му. Няколко мига стоя заслушан, после стана, приближи се до мен и ми прошепна, че трябва да излезем от къщи и да отидем да се поразходим.
— Да не би нещо да не е в ред? — попитах шепнешком аз.
— Не, няма нищо — отвърна той — Всичко си е съвсем наред.
Той ме поведе към храсталака. Вървяхме около половин час и стигнахме до едно малко кръгло място без растителност, с диаметър около три-четири метра. Червеникавата пръст бе съвсем равно утъпкана. Нямаше обаче следи от машина, която да е изравнила и утъпкана тази площ. Дон Хуан седна в средата, обърнат на югоизток. Посочи ми място на около метър и половина разстояние и ме накара да седна с лице към него.
— Какво ще правим тук? — попитах аз.
Той огледа наоколо, завъртайки се на място, докато отново се оказа с лице на югоизток.
Поведението му ме разтревожи. Попитах го с кого е тази среща.
— Със знанието — отвърна той. — Знанието, бих казал, витае наоколо.
Той не ме остави да се хвана за този загадъчен отговор. Веднага се прехвърли на друга тема и весело ме подкани да се държа естествено, с други думи — да си водя бележки и да си приказваме, сякаш сме в неговия дом.
По това време аз особено натрапчиво си спомнях живото усещане, което бях имал преди шест месеца, че „разговарям" с койота. Това събитие за мен означаваше, че за пръв път съм бил в състояние да си представя, да възприема със сетивата си и с трезв ум магическото описание на света — описание, при което словесното общуване с животни е нещо естествено.
— Сега няма да се занимаваме с този вид изживявания — отвърна на въпроса ми дон Хуан. — За теб не е полезно да съсредоточаваш вниманието си върху минали събития. При случай можеш само да ги споменаваш.
— А защо е така, дон Хуан?
— Още не ти достига лична сила, за да търсиш магическото обяснение.
— Значи все пак магическо обяснение има!
— Разбира се. И магьосниците са хора. Ние сме мислещи същества. Стремим се да постигнем яснота.
— Бях останал с впечатление, че грешката ми е да търся обяснения — казах аз.
— Не. Грешката ти е, че търсиш удобни обяснения — обяснения, които да отговарят на теб и на твоя свят. Това, срещу което възразявам, е твоят начин на мислене. Магьосникът също дава обяснения на нещата в своя свят, но не е толкова твърдоглав.
— Как мога аз да постигна магическото обяснение?
— Като придобиеш лична сила. Личната сила ще ти помогне с лекота да проникнеш в магическото обяснение. То не е обяснение от познатия ти вид. Въпреки това благодарение на него светът и неговите тайни стават ако не ясни, то поне не така страшни. Такъв би трябвало да бъде смисълът на едно обяснение, но не това търсиш ти. Ти търсиш отражението на собствените си представи.
Загубих желание да задавам въпроси. Но усмивката му ме насърчи да продължа да говоря. Друга тема от особена важност за мен беше неговият приятел дон Хенаро и изключителното въздействие, което той оказваше върху мен. Всеки път, когато съм имал контакт с него, аз преживявах най-невероятно изкривяване на сетивата.
Дон Хуан се разсмя, когато изразих въпроса си на глас.
— Хенаро е изумителен — каза той. — Но засега няма смисъл да говорим за него или за това, което ти причинява. Отново ти липсва достатъчно лична сила, за да разискваме тази тема.
— Ами ако никога не я придобия?
— Ако никога не я придобиеш, няма никога и да я разискваме.
— При моето темпо дали някога ще я постигна? — попитах аз.
— Това зависи от теб. Аз съм ти дал цялата необходима информация — отвърна той. — Твоя е отговорността да придобиеш достатъчно лична сила, за да наклониш везните в своя полза.
— Ти се изразяваш метафорично — казах аз. — Кажи ми направо: какво точно трябва да направя? Ако си ми казал вече, да приемем, че съм забравил.
Дон Хуан се разсмя и легна на земята, като кръстоса ръце под главата си.
— Ти съвсем точно знаеш какво ти е нужно — каза той.
Отвърнах как понякога си мисля, че зная, но през повечето време ми липсва самоувереност.
— Страхувам се, че бъркаш нещата — каза той. — Самоувереността на един воин не е самоувереността на обикновения човек. Обикновеният човек търси потвърждение в очите на страничния наблюдател и нарича това самоувереност. Воинът търси безупречност в собствените си очи и нарича това смирение. Обикновеният човек се вкопчва в другите хора, докато воинът се вкопчва единствено в себе си. Ти просто гониш облаците. Стремиш се към самоувереността на обикновения човек, а би трябвало да се стремиш към смирението на воина. Разликата е забележителна. Да бъдеш самоуверен означава да знаеш нещо със сигурност; да бъдеш смирен, означава да бъдеш безупречен в действията и чувствата си.
— Опитвах се да живея, следвайки твоите напътствия — казах аз. — Може би не съм най-добрият, но правех всичко, което можех. Това ли е безупречност?
— Не, трябва да постигнеш още повече. Трябва непрестанно да преодоляваш собствените си граници.
— Но това е лудост, дон Хуан. Човек не е способен на такова нещо.
— Ти вече правиш много неща, които щяха да ти се сторят лудост преди десет години. Самите тези неща не са се променили, променила се е твоята представа за самия теб. Това, което преди ти се е струвало невъзможно, вече е напълно възможно и постигането на пълна промяна е може би само въпрос на време. В това отношение воинът има само един път — да действа неотклонно и безрезервно. Ти знаеш достатъчно за пътя на воина, за да действаш според изискванията му, но ти пречат твоите стари навици и начин на живот. Разбрах какво има предвид.
— Мислиш ли, че писането е един от старите навици, които трябва да преодолея? — попитах аз. — Дали да не унищожа новия си ръкопис?
Той не отговори. Стана и се загледа в края на храсталака.
Разказах му за многото писма, които бях получил и в които хората твърдяха, че не бива да разказвам за своето ученичество. Те привеждаха за пример учителите в източните езотерични доктрини, които изискват учението им да се пази в абсолютна тайна.
— Сигурно тези учители се ласкаят от мисълта, че са учители — каза дон Хуан, без да ме погледне. — Аз не съм учител, а просто воин. Затова не знам как се чувства един учител.
— Но може би аз разкривам неща, които не бива да се разкриват, дон Хуан.
— Никакво значение няма какво ще разкриеш и какво ще запазиш за себе си — каза той. — Всичко, което правим, и всичко, което представляваме, се основава на нашата лична сила. Ако тя е достатъчна, една казана дума ще стигне да промени целия ни живот. Но ако ни липсва необходимата лична сила, и най-великата мъдрост да ни се разкрие, тя няма да има никакъв смисъл.
После понижи глас, сякаш споделяше с мен нещо поверително.
— Сега ще ти кажа най-великата истина, която човек може да изрече. Да видим дали ще я разбереш. Знаеш ли, че в този момент си заобиколен от вечността? И знаеш ли, че само да пожелаеш и ти можеш да се възползваш от тази вечност?
След дълго мълчание, през което той ме насърчаваше да отговоря с леко движение на очите, аз казах, че не разбирам за какво говори.
— Ето тук! Вечността е тук! — посочи той към хоризонта.
После посочи зенита:
— А може би там. Или, да речем, всичко това. — И той разтвори ръце, сочейки от изток до запад.
Спогледахме се. В очите му имаше въпрос.
— Какво ще кажеш за това? — попита той, настоявайки да помисля над думите му.
Не знаех какво да кажа.
— Знаеш ли, че ти можеш безконечно да се разпростираш във всяка от тези посоки? — продължи той. — Знаеш ли, че всеки миг може да бъде вечност? Това не е гатанка. Това е факт. Но само ако овладееш мига и го използваш, за да се отдадеш изцяло и завинаги на една от тези посоки.
Той втренчено ме изгледа.
— Преди ти не знаеше това — каза той с усмивка. — Сега го знаеш. Аз ти го разкрих, но то е без никакво значение за теб, защото нямаш достатъчно лична сила, за да се възползваш от това откритие. Но ако имаше тази сила, дори само моите думи щяха да ти помогнат да събереш своята цялостност и да изведеш най-важната част от нея извън границите, които я сдържат.
Той приближи към мен отстрани и съвсем леко ме потупа по гърдите.
— За тези граници говоря — каза той. — Човек може да ги преодолее. Ние сме чувство, осъзнаване, което е заключено тук.
Той стовари двете си ръце на раменете ми. Бележникът и моливът ми паднаха на земята. Дон Хуан настъпи бележника с крак и ме загледа, после се разсмя.
Попитах го дали има нещо против записките ми. Отвърна, че не, и отмести крака си, за да ме увери.
— Ние сме същества от светлина — каза той, като клатеше ритмично глава. — А за едно същество от светлина значение има само личната сила. Но ако ме попиташ какво е лична сила, няма да мога да ти обясня.
Дон Хуан погледна към хоризонта на запад и каза, че имаме още няколко часа виделина.
— Налага се дълго да стоим тук — обясни той. — Затова трябва или да седнем и да мълчим, или да разговаряме. Но понеже за теб е несвойствено да мълчиш, тогава по-добре да говорим. Това тук е място на силата и то трябва да свикне е нас. преди да падне нощта. Трябва да седиш тук по най-естествен начин, без страх и нетърпение. Ти се отпускаш най-добре, когато си водиш записки, затова си пиши, колкото ти душа иска. А сега ми разкажи за своето сънуване.
Тази внезапна промяна на темата ме свари неподготвен. Той повтори молбата си. Много можех да говоря за това. Сънуването означаваше човек да постигне специален контрол над своите сънища до такава степен, че изживяванията по време на сън и тези в будно състояние да придобиват еднаква практическа стойност. Магьосниците твърдят, че в състояние на сънуване обикновените критерии за разграничаване на сън от действителност стават невалидни.
Практиката на дон Хуан по сънуване се състоеше в едно упражнение — да се намират ръцете насън. С други думи, човек трябваше нарочно да сънува, че търси и си намира ръцете насън, като просто сънува как вдига ръце на нивото на очите си.
След дългогодишни неуспешни опити аз най-сетне осъществих тази задача. Като погледна сега назад, става ми ясно, че съм постигнал успех едва след като бях овладял до известна степен своя всекидневен живот.
Дон Хуан поиска да узнае най-важните моменти. В началото казах, че понякога ми се струваше непреодолимо трудно да се накарам да погледна ръцете си. Той ме бе предупредил, че ранният подготвителен етап, който той наричаше „подготовка на сънуването", представлява нещо като смъртна игра, която съзнанието играе със себе си, т.е. една страна от мен ще направи всичко възможно, за да ми попречи да осъществя задачата си. Можеше, както бе казал дон Хуан, да бъда тласнат към меланхолия, загуба на смисъл и дори суисидна депресия. Аз обаче не стигнах дотам. Преживях го откъм леката му, комична страна. Въпреки това резултатът бе не по-малко тревожен. Всеки път, когато се канех да погледна ръцете си насън, ставаше нещо необичайно — или политах, или сънят ми се превръщаше в кошмар, или изпитвах много приятна телесна възбуда. Всичко в съня ставаше по-живо от „нормалното", затова страхотно ме обсебваше. Първоначалното ми намерение да погледна ръцете си винаги биваше осуетявано.
Най-неочаквано една нощ аз открих ръцете си насън. Сънувах, че се разхождам по непозната улица в чуждестранен град и изведнъж вдигнах ръце и ги задържах пред лицето си. Сякаш в мен нещо се бе предало и ме бе оставило да гледам опакото на дланите си.
Дон Хуан ме бе инструктирал — веднага щом образът на ръцете ми започне да се размива или да прелива в нещо друго, да преместя поглед от ръцете си към някакъв друг обект наоколо в съня си. В този сън аз преместих погледа си към една сграда в края на улицата. Когато сградата започна да избледнява, насочих вниманието си към други обекти в съня. Крайният резултат беше една невероятно цялостна картина на пуста улица в непознат, чужд град.
Дон Хуан ме накара да продължа разказа си за други свои изживявания в сънуването. Говорихме дълго време.
В края на разказа ми той се изправи и тръгна към храстите. Аз също станах. Бях нервен — безпричинно състояние, тъй като нищо наоколо не внушаваше страх или тревога. Дон Хуан скоро се върна и забеляза възбудата ми.
— Успокой се — каза той и ме хвана внимателно за ръка.
Накара ме да седна и да сложа бележника в скута си. Подтикна ме да пиша с довода, че не бива да смущавам мястото на силата с излишни страхове и колебания.
— Защо ми стана така неспокойно? — попитах аз.
— Естествено е — отвърна той, — нещо в теб се е почувствало застрашено от действията ти по време на сънуването. Докато не си мислел за действията си, всичко е било наред. Но когато си ги разкрил, ти вече си бил на път да припаднеш. Всеки воин има свой собствен начин на сънуване. И всеки е различен. Общото ни е само, че всички хитруваме, за да се откажем от търсенето. Противодействието е в това да упорстваме въпреки всички пречки и разочарования.
После ме попита дали съм в състояние да си избирам тема за сънуване. Казах, че нямам никаква представа как мога да направя това.
— Магьосниците обясняват подбора на тема за сънуване така: воинът избира темата, като умишлено задържа в съзнанието си даден образ, като в това време е спрял вътрешния си диалог. С други думи, ако той успее за момент да престане да си говори наум и да задържи образа или представата, която иска да му се яви по време на сънуване, дори и само за миг, то желаната тема ще му се яви. Сигурен съм, че си постигал това, макар и да не си го осъзнавал.
Последва дълга пауза, след която дон Хуан започна да души въздуха. Правеше го така, сякаш си прочиства носа — издиша три-четири пъти през ноздрите с всичка сила. Мускулите на корема му спазматично се свиваха и той ги овладяваше чрез кратки вдишвания.
— Повече няма да говорим за сънуване, защото може да ти стане натрапчива идея. Ако човек иска да успее, успехът трябва да се постигне внимателно, с много усилия, но без стрес и вманиачаване.
Стана и отиде към края на храсталака. Наведе се и надникна между листака — имаше вид, че наблюдава нещо сред листата, без да се приближава твърде към тях.
— Какво правиш? — запитах аз, неспособен да сдържа любопитството си.
Той се извърна към мен, усмихна се и вдигна вежди.
— Храстите са пълни със странни неща — каза той, докато сядаше отново.
Тонът му беше толкова неочакван, че ме стресна повече, отколкото ако беше изревал внезапно. Бележникът и моливът изпаднаха от ръцете ми. Той се разсмя и ме изимитира, като каза, че тези мои пресилени реакции именно са едни от разпокъсаните нишки в живота ми.
Понечих да възразя, но той не ме остави да говоря.
— Има съвсем малко време, преди да мръкне — каза той, — а ни остана да засегнем още няколко неща.
После добави, че ако съди по моите постижения в сънуването, аз сигурно съм се научил да спирам вътрешния си диалог по желание. Аз потвърдих това.
В началото на нашето познанство дон Хуан ми бе описал и друга процедура — да се изминават дълги разстояния, без погледът да фокусира. Той препоръчваше нищо да не се поглежда направо, а с леко кръстосан поглед всичко да се следи с периферното зрение. Твърдеше, макар тогава да не го разбирах, че ако погледът се държи разфокусиран малко над линията на хоризонта, ще може да се обхване наведнъж всичко почти в целия 180-градусов обхват пред очите. Уверяваше ме, че това упражнение е единственият начин да се спре вътрешният диалог. Дълго време искаше да му отчитам напредъка си, но после престана да се интересува.
Казах на дон Хуан, че съм упражнявал тази практика години наред, без да забележа никаква промяна, но пък и не бях я очаквал. Но един ден с изненада установих, че бях вървял около десет минути, без да си кажа нито дума.
Споменах как при този случай съм си дал сметка, че спирането на вътрешния диалог означаваше нещо повече от просто потискане на думите, които си казвам. Беше спрял целият ми мисловен процес и аз се чувствах като увиснал, плуващ. Това състояние ме хвърли в паника и трябваше да възстановя вътрешния си диалог, за да му противодействам.
— Казвал съм ти, че вътрешният диалог ни държи на земята — рече дон Хуан. — Светът е такъв или инакъв само защото ние непрекъснато си казваме, че е такъв или инакъв.
Дон Хуан обясни, че вратата към света на магьосниците се отваря едва когато воинът се научи да спира вътрешния си диалог.
— Основната цел на магьосничеството е да променим своята представа за света, а единственият начин да бъде постигната тази промяна е спирането на вътрешния диалог. Всичко останало е само подплънка. Ти вече си в състояние да разбереш, че никое от нещата, които си видял или направил, с изключение на спирането на вътрешния диалог, не би могло само по себе си да промени теб или представата ти за света. Изводът е, че тази промяна не бива да се обърква. Сега ти е ясно защо учителят не трябва да я налага на своя ученик. Това може само да доведе до маниакалност и патологични отклонения.
Той поиска да му разкажа подробно и за други изживявания, които бях имал при спирането на вътрешния диалог. Разказах му всичко, което можах да си спомня.
Говорихме, докато се стъмни и вече се затруднявах да си водя бележки. Трябваше да внимавам в самото писане, а това ме разконцентрираше. Дон Хуан го забеляза и се засмя. Каза, че съм изпълнил още една магьосническа задача — да пиша, без да се концентрирам. В момента, в който го каза, аз осъзнах, че наистина си водя записки, без да обръщам внимание на това. Сякаш бе самостоятелна дейност, с която нямах нищо общо. Почувствах се странно. Дон Хуан ме помоли да седна до него в центъра на кръга. Каза, че е много тъмно и за мен вече не е безопасно да седя толкова близо до края на храсталака. Побиха ме студени тръпки и аз скочих до него.
Той ме накара да се обърна с лице към югоизток и да си наложа да мълча, без да мисля. Не можах да го постигна веднага и проявих минутно нетърпение. Дон Хуан се обърна с гръб към мен и ми каза да се облегна на плещите му. Накара ме да успокоя мислите си и след това да остана с отворени очи, обърнат на югоизток към храстите. Той загадъчно добави, че ако реша задачата, която ми поставя, ще бъда готов за нов аспект от света на магьосниците.
Аз плахо запитах в какво се състои задачата. Той тихо се позасмя. И докато чаках неговия отговор, нещо в мен превключи. Почувствах се в безтегловност. Ушите ми сякаш се отпушиха и започнах да чувам безброй шумове откъм храсталака. Бяха толкова много, че не можех да ги различа поотделно. Почувствах, че се унасям в сън, и тогава изведнъж нещо привлече вниманието ми. Това не беше мисъл или представа, нито нещо от околния пейзаж и все пак задържаше вниманието ми. Бях в пълно съзнание. Очите ми бяха съсредоточени в една точка в края на храсталака, но аз самият не гледах, не мислех, не си говорех наум. Изпитвах отчетливи телесни усещания, които не се нуждаеха от думи. Чувствах, че потъвам в нещо неопределено. Не мислех, а някак си само се спусках като уловен в свлачище или на гребена на лавина. Усещах това пропадане със стомаха си. Нещо ме теглеше към храсталака. Виждах тъмното петно храсти пред себе си. То обаче не беше равномерно тъмно, както обикновено. Можеха да се различат отделните храста като по здрач. Те сякаш се движеха — - масата на листата приличаше на черни поли, които се издуват към мен, духани от вятъра, но вятър нямаше. Хипнотичните им движения ме замайваха. Те прииждаха към мен на пулсиращи вълни, все по-близо и по-близо. И тогава забелязах едно по-светло очертание, наложено върху тъмните силуети на храстите. Съсредоточих погледа си в една точка до светлата фигура и забелязах, че имаше бледозелено сияние. После погледнах самата фигура, без да се фокусирам, и почувствах увереност, че тя е на мъж, който се крие в храстите.
В този момент се почувствах в много особено състояние на осъзнаване. Долавях всичко наоколо, съзнавах и умствените процеси, които обстановката подбуждаше, и все пак не мислех както обикновено. Например когато си помислих, че силуетът на фона на храстите е мъж, спомних си и друг случай в тази пустош. Тогава, докато се разхождахме заедно с дон Хенаро, бях забелязал, че някакъв мъж се криеше в храстите зад нас, но когато се опитах да си обясня явлението рационално, мъжът веднага изчезна. Този път обаче имах опит и се отказах изобщо да си обяснявам и да мисля за него. За миг имах впечатлението, че ще мога да задържа мъжа и да го принудя да остане където беше. Тогава усетих странна болка в коремната кухина. Сякаш нещо ме раздра и аз повече не владеех коремните си мускули. В мига, в който се отпуснах, от храсталака към мен се стрелна огромна птица или някакво друго хвъркато. Все едно че силуетът на мъжа се бе превърнал във фигура на птица. Изпитах ясен, осъзнат страх. Задъхах се, изкрещях силно и паднах по гръб.
Дон Хуан ми помогна да се изправя. Лицето му беше съвсем близо до моето. Той се смееше.
— Що за нещо беше това? — възкликнах аз.
Той ми изшътка и сложи ръка на устата ми. Доближи устни до ухото ми и прошепна, че трябва да напуснем мястото спокойно и уверено, все едно че нищо не се е случило.
Вървяхме един до друг. Крачката му беше спокойна и равна. На няколко пъти бързо се оглежда. Аз също се огледах и зърнах тъмната маса да ни следва. Чух силен зловещ писък зад гърба си. В миг почувствах ужасен страх; по мускулите на стомаха ми преминаха тръпки; прииждаха на спазми и ставаха все по-силни, докато накрая просто принудиха тялото ми да затича.
Единственият начин да опиша реакцията си е да си послужа с терминологията на дон Хуан. Така бих казал, че под влияние на страха тялото ми успя да осъществи това, което той наричаше „походка на силата" — техника, на която ме бе учил преди години и която се състоеше в това да тичаш на тъмно, без изобщо да се препъваш или нараниш.
Не осъзнавах напълно какво бях направил и как. Изведнъж се оказах отново пред къщата на дон Хуан. Той явно също беше тичал и двамата пристигнахме там едновременно. Той запали газения фенер, окачи го на една кука на тавана и с най-естествен той ме подкани да седна и да си почина.
Известно време бягах на място, докато овладея нервите си. После седнах. Той ми нареди да се държа така. все едно че нищо не е станало, и ми връчи бележника. Не бях забелязал, че съм го изпуснал в бързането си да се махна от храстите.
— Какво всъщност се случи там, дон Хуан? — запитах накрая аз.
— Ти имаше среща със знанието — отвърна той и посочи с брадичка тъмния край на запустелия храсталак. — Заведох те там, защото бях зърнал знанието да дебне около къщи. Може да се каже, че знанието е предвиждало твоето идване и те е чакало. Реших, че вместо тук по-добре е да го срещнем на място на силата. След това ти поставих задача, за да проверя дали имаш достатъчно лична сила да го различиш от всичко останало наоколо. Ти се справи добре.
— Чакай малко! — възразих му. — Аз видях силует на мъж, скрит зад храстите, а след това — огромна птица.
— Никакъв мъж не си видял! — категорично заяви той. — Нито птица. Силуетът в храстите и това, което полетя към нас, бе нощна пеперуда. Ако искаш да си точен на езика на магьосниците, макар и смешен на собствения си език, трябва да кажеш, че тази вечер си се срещнал с една нощна пеперуда. Знанието е нощна пеперуда.
Той ме погледна изпитателно. Светлината на фенера хвърляше странни сенки върху лицето му. Аз отместих поглед встрани.
— Може би ще ти стигне личната сила, за да проникнеш в тайната на тази нощ — каза той. — И ако не тази нощ, то може би утре; не забравяй, че ми дължиш шест дни.
Дон Хуан се изправи и влезе в кухнята в задната част на къщата. Взе фенера и го окачи на стената над кръглия дънер, който му служеше за пейка. Седнахме на пода един срещу друг и си сипахме боб с месо от едно гърне, което той сложи пред нас. Започнахме да ядем мълчаливо.
От време на време той бегло ме поглеждаше с вид аха-аха да се разсмее. Очите му бяха като две цепнатини. Когато ме поглеждаше, той леко ги отваряше и влагата на ретината отразяваше светлината на фенера. Имах чувство, че улавя светлината, за да прави огледално отражение. Той играеше с него и всеки път, когато насочеше очи към мен, едва доловимо поклащаше глава. В резултат се получаваше омагьосващо светлинно трептене. Аз си дадох сметка за действията му чак след като ги бе повторил няколко пъти. Убеден бях, че преследва някаква определена цел. Не се сдържах да го попитам за това.
— Имам си тайна причина — отговори ми той. — По този начин те успокоявам с очи. Вече не си толкова нер-вен, нали?
Трябваше да призная, че се чувствах доста по-спокоен. Равномерното проблясване в очите му не беше заплашително, затова нито се страхувах, нито се дразнех от него.
— Как така ме успокояваш с очи? — попитах аз.
Той отново поклати глава едва доловимо. Наистина ретината на очите му отразяваше светлината на газения фенер.
— Опитай се да го направиш и ти — каза небрежно той и си досипа още от яденето. — Можеш и сам да се успокоиш.
Опитах се да поклатя така глава, но движението ми се получи неумело.
— Няма да се успокоиш, като си клатиш главата така — засмя се той. — Само ще си докараш главоболие. Тайната не е в клатенето на главата, а в чувството, което се изпраща към очите от областта под стомаха. То именно клати главата.
Той потърка корем около пъпа си.
След като се нахраних, аз се облегнах на една купчина дърва и конопени чували. Опитах се да имитирам начина, по който той си клатеше главата. Дон Хуан безкрайно се забавляваше. Смееше се и се удряше по бедрата.
Тогава внезапен шум прекъсна смеха му. Чух дълбок, странен звук, като почукване по дърво, който идваше откъм храсталака. Дон Хуан ми даде знак с брадичка да бъда нащрек.
— Нощната пеперуда те вика — каза той с равен тон.
Скочих на крака. Звукът мигновено спря. Погледнах дон Хуан за обяснение. Той сви рамене в комичен жест на безпомощност.
— Още не си провел срещата си — добави той. Казах му, че не се чувствам достоен за нея и може би е по-добре да си отида у дома и да дойда пак, когато се чувствам по-силен.
— Глупости говориш — отсече той. — Воинът приема съдбата си, каквато и да е тя, с пълно смирение. Той приема смирено себе си такъв, какъвто е, не като повод за самосъжаление, а като живо предизвикателство.
На всеки от нас му е нужно време, за да разбере това и да го изживява пълно. Аз например мразех дори споменаването на думата „смирение". Аз съм индианец, а ние, индианците, сме били винаги смирени и нищо друго не правим, освен да свеждаме глави. Мислех си, че смирението не е качество на един воин. Колко съм грешал! Сега вече зная, че смирението на воина не е смирение на просяк. Воинът пред никого не свежда глава, но и не допуска никой да свежда глава пред него. Просякът от своя страна непрекъснато пада на колене и ближе подметките на всеки, който му се струва по-горен от него; но в същото време иска от по-нискостоящия от него да ближе неговите подметки.
Затова ти казах днес, че не знам какво е да се чувстваш учител. Аз познавам само смирението на воина, а то не ми позволява да бъда учител на никого.
Помълчахме известно време. Думите му дълбоко ме развълнуваха. В същото време ме тревожеше онова, което бях видял в храсталака. С разума си преценявах, че дон Хуан крие нещо от мен, а всъщност знае истината за това, което става.
Бях потънал в подобни размисли, когато същото странно почукване ме извади от мислите ми. Дон Хуан се усмихна, след това се разсмя на глас.
— На теб ти харесва смирението на просяка — каза той тихо. — Ти навеждаш глава пред разума.
— Вечно си мисля, че има някакъв трик. Тока с проблемът ми — казах аз.
— Прав си. Трик има -— отвърна той с обезоръжаваща усмивка. — Но не това е проблемът ти. Истинският ти проблем е, че според теб аз съвсем умишлено те мамя, прав ли съм?
— Да. Нещо в мен не ми позволява да вярвам, че това, което става, е реално.
— И тук си прав. Нищо, което става, не е реално.
— Какво имаш предвид, дон Хуан?
— Нещата стават реални едва когато хората ги приемат за такива. Например това, което се случи тази вечер, не може да бъде реално за теб, защото никой не би ти повярвал, че е реално.
— Да не би да искаш да кажеш, че ти не видя какво стана?
— Видях, разбира се. Но мен не ме брой. Нали аз те лъжа, ако си спомняш?
Дон Хуан се разсмя, докато се закашля и се задави. Смехът му бе доброжелателен дори когато ми се надсмиваше.
— Не се впрягай толкова от моите занесии — успокои ме той. — Просто се опитвам да те накарам да се отпуснеш, а знам, че ти се чувстваш естествено само когато си малко объркан.
Говореше с комично изражение и двамата се разсмяхме. Споделих, че нещата, които ми каза преди малко, са ме уплашили повече от всякога.
— От мен ли те е страх? — попита той.
— Не от теб, а от това, което въплъщаваш.
— Аз въплъщавам свободата на воина. От нея ли се боиш?
— Не. Плаши ме твоето страховито знание. То не оставя място за утеха, не допуска убежище, където да се скрия.
— Ти пак бъркаш нещата. Утеха, убежище, страх — всичко това са състояния, които си заучил, без изобщо да се усъмниш в стойността им. Вижда се, че черните магьосници вече са обсебили верния ти усет.
— Кои са тези черни магьосници, дон Хуан?
— Черните магьосници са хората около нас. А и ти, след като спадаш към тях, също си черен магьосник. Само си помисли. Можеш ли да се отклониш от пътеката, която са ти предначертали? Не. Твоите мисли и действия са завинаги предопределени от техните схващания. Това е робство. Аз, от друга страна, ти дадох свобода. Свободата е скъпа, но цената й не е недостъпна. Затова, страхувай се от своите похитители, от своите господари. Не си губи времето и силата да се страхуваш от мен.
Знаех, че е прав, но въпреки искреното си съгласие с него съзнавах, че навиците от целия ми досегашен живот ще ме държат неотклонно на стария път. Наистина имах нагласата на роб.
След дълго мълчание дон Хуан ме попита ще имам ли достатъчно сила за още една среща със знанието.
— Пеперудата ли имаш предвид? — полушеговито попитах аз.
Той се запревива от смях, сякаш му бях казал най-смешната шега на света.
— В какъв смисъл казваш, че знанието е нощна пеперуда? — попитах аз.
— Няма друг смисъл — отвърна той. — Пеперудата си е пеперуда. Мислех, че след всичко, което постигна, вече имаш силата да виждаш. Вместо това погледът ти възприе мъж, а това не беше истинското виждане.
В самото начало на моето ученичество дон Хуан ми бе представил понятието „виждане" като специална способност, която човек може да развие и която би му позволила да вникне в необяснимата природа на нещата.
През годините на общуването ни бях си оформил представата, че под „виждане" той разбира интуитивното долавяне на нещата, способността да вникнеш в нещо от пръв поглед или може би умението да съзираш скритите мотиви и смисъл в човешките взаимоотношения.
— Бих казал, че тази вечер, когато се изправи пред нощната пеперуда, ти наполовина гледаше и наполовина виждаше — продължи дон Хуан. — В това състояние, макар и изобщо да не беше обичайното си аз, ти все така запази способността на ума си да си служи с твоето познание за света.
Дон Хуан млъкна и ме погледна. Чудех се какво да кажа.
— И как си служа аз с моето познание за света? — попитах аз.
— Твоето познание за света ти говори, че в храстите можеш да намериш само дебнещи животни или хора, които се крият в листака. Ти се придържаше към тази мисъл и естествено трябваше да намериш начин да приспособиш света към нея.
— Но аз изобщо не мислех, дон Хуан.
— Тогава няма да го наричаме мисъл. То е по-скоро навикът винаги да нагаждаме света към нашите мисли. Ако той не им отговаря, ние просто го приспособяваме. Нощни пеперуди, големи колкото човек, са нещо немислимо, следователно това в храстите според теб е трябвало да бъде човек.
Същото ти се случи и с койота. Именно старите ти навици определиха характера и на тази среща. Нещо стана помежду ви с койота, но то не беше разговор. Аз самият съм изпадал в същото затруднение. Споменавал съм ти, че веднъж разговарях с една сърна; сега и ти разговаря с койот, но нито ти, нито аз ще узнаем някога какво всъщност е ставало с нас в това време.
— За какво говориш, дон Хуан?
— Когато проумях магическото обяснение, вече беше твърде късно да узная какво бяхме правили със сърната. Казах, че сме разговаряли, но не беше така. Да се нарече това разговор, е просто начин да се приведе в такъв вид, че да можем да говорим за него. Нещо между мен и сърната протичаше, но по онова време и аз като теб нагаждах света към собствените си представи. През целия си живот бях разговарял също като теб, затова навиците ми надделяха и се проектираха върху сърната. Когато сърната дойде при мен и направи каквото направи, аз бях принуден да го възприема като разговор.
— Това ли е магическото обяснение?
— Не, това е моето обяснение за теб. Но то не противоречи на магическото обяснение.
Твърдението му ме хвърли в огромна интелектуална възбуда. За известно време забравих пеперудата, която витаеше наоколо, престанах дори да си водя записки. Опитах се да изтълкувам твърденията му и двамата се задълбочихме в дълъг разговор за отражателната природа на нашия свят. Според дон Хуан ние приспособяваме света към нашето описание за него. По такъв начин описанието отразява самото себе си.
Друга тема на неговото разяснение беше, че ние сме научени да се придържаме към нашето описание на света чрез „навиците", както ги нарече той. Аз предложих термин, който ми се струваше по-всеобхватен — интенция — свойството, чрез което човешкото съзнание се отнася към даден обект и го осмисля.
Разговорът ни съдържаше особено интересни размишления. В светлината на дон Хуановото обяснение моят „разговор" с койота придобиваше нов характер.
Аз наистина го бях осмислил като диалог, тъй като не познавах друг начин на съзнателно общуване. Освен това бях успял да го нагодя към описанието, според което общуването се осъществява посредством диалог, и така бях накарал описанието да отрази самото себе си.
Почувствах се страхотно въодушевен. Дон Хуан ми се присмя и каза, че способността ми да се вълнувам чак толкова от думите е друг аспект на моята глупост. Той комично изигра ням разговор.
— Всички минаваме през едни и същи глупости — каза той след дълго мълчание. — Единственият начин да ги преодолеем е винаги да действаме като воини. Останалото идва от само себе си.
— А какво е останалото, дон Хуан?
— Знанието и силата. Хората на знанието разполагат и с двете. Но ни един от тях не може да каже как ги е постигнал, освен дето винаги е действал като воин и в даден момент всичко се е променило.
Той ме погледна. Сякаш се поколеба, после стана и каза, че нямам никакъв избор, освен да се явя на срещата със знанието.
Потръпнах. Сърцето ми заби бързо. Изправих се. Дон Хуан ме обиколи, сякаш да огледа тялото ми от всички страни. Даде ми знак да седна и да продължа да си пиша.
— Ако се уплашиш прекалено, няма да можеш да проведеш срещата — каза той. — Воинът трябва да бъде спокоен, съсредоточен и напълно да се владее.
— Наистина ме е страх — казах аз. — Пеперуда ли е или друго, но има нещо, което дебне в храстите.
— Разбира се, че има! — възкликна той. — Аз възразявам само срещу това, че държиш да го смяташ за човек, също както се заинатяваш да мислиш, че си разговарял с койота.
С една част от себе си аз го разбирах напълно, но друг аспект от мен не се предаваше и въпреки очевидностите здраво се вкопчваше в „разума".
Казах на дон Хуан, че макар интелектуално да съм напълно съгласен с него, обяснението му не задоволява разума ми.
— Думите подвеждат така — каза той убедително. — Те винаги ни карат да се чувстваме просветлени, но щом се изправим пред света, те вечно не ни достигат и накрая се оказва, че пак сме го познали както винаги — без просветление. По тази причина магьосникът предпочита да действа, вместо да говори, и за тази цел ползва ново описание на света — описание, при което говоренето не е толкова важно, а и новите действия дават нови отражения.
Той седна до мен, вгледа се в очите ми и ме накара да му кажа какво всъщност бях „видял" в храсталака.
В този момент изпаднах в дълбоко противоречие. Бях видял тъмната фигура на човек, но също така бях видял как тази фигура се превръща в птица. Следователно бях станал свидетел на нещо повече от това, което разумът ми позволяваше да сметна за възможно. Но нещо в мен вместо напълно да отхвърли разума ми, подбираше части от видяното, например размера и общото очертание на тъмната фигура, и ги приемаше за разумно допустими, докато други части отхвърляше — например превръщането на тъмната фигура в птица. Затова бях убеден, че съм видял човек.
Когато изразих затруднението си, дон Хуан избухна в смях. Каза, че рано или късно магическото описание ще ми дойде на помощ и тогава всичко ще ми бъде напълно ясно, без необходимостта да е смислено или не.
— А дотогава единственото, което мога да направя за теб, е да те уверя, че това не беше човек — каза той.
Пронизващият поглед на дон Хуан породи у мен дълбоко безпокойство. Тялото ми неудържимо се разтрепери. Караше ме да се чувствам объркан и тревожен.
— Търся следи по тялото ти — обясни той. — Може и да не знаеш, но тази вечер ти беше нанесен доста силен удар.
— Какви следи търсиш? — попитах аз.
— Не реални физически следи по тялото ти, а знаци, индикатори в светлинните ти фибри, в зоните на яркост. Ние сме същества от светлина и всичко, което сме, всичко, което изпитваме, се отразява в нашите фибри. Хората имат своя специфична яркост и единствено по нея те могат да се отличат от останалите живи светлинни същества.
Ако ти тази вечер можеше да виждаш, щеше да забележиш, че силуетът в храстите не беше живо същество от светлина.
Исках да попитам още нещо, но той сложи ръка на устата ми и изшътка. После доближи уста до ухото ми и прошепна да се вслушам и да се опитам да доловя тихо шумолене, меките глухи стъпки на нощна пеперуда по сухите листа и съчки по земята.
Нищо не можах да чуя. Дон Хуан рязко се изправи, взе фенера и каза, че отиваме да седнем под рамадата на входа. Вместо да минем през стаята и да излезем през входната врата, той ме поведе през задната врата и обиколихме къщата, минавайки почти по края на храсталака. Обясни ми, че е много важно присъствието ни да се забележи. Обикаляхме наоколо откъм лявата страна на къщата. Дон Хуан крачеше съвсем бавно. Стъпките му бяха немощни и колебливи. Ръката му, с която държеше фенера, трепереше.
Попитах го не му ли е добре. Той ми намигна и прошепна, че голямата нощна пеперуда, която дебне наоколо, има среща с млад човек, а бавната походка на един немощен старец явно посочва с кого е срещата.
Когато най-сетне стигнахме фасадата на къщата, дон Хуан окачи фенера на един пирон и ме накара да седна, облегнат на стената. Той седна от дясната ми страна.
— Ще поседим тук — каза той, — а ти ще пишеш и разговаряш с мен най-естествено. Нощната пеперуда, която те налетя днес, е наоколо, в храстите. След малко ще се приближи да те огледа. Затова съм закачил фенера на пирона точно над теб. Светлината ще насочи пеперудата да те намери. Когато стигне до края на храстите, тя ще те позове. Гласът й е много особен звук. Този звук сам по себе си може да ти помогне.
— Как звучи той, дон Хуан?
— Това е песен. Натрапчив зов на пеперудите. Обикновено той не може да се чуе, но нощната пеперуда там, в храстите, е рядка пеперуда — ясно ще чуеш нейния зов и ако си безупречен, ще остане с теб до края на живота ти.
— С какво ще ми помогне това?
— Тази нощ ти ще довършиш това, което започна по-рано. Виждането става възможно само когато воинът е в състояние да спре вътрешния си диалог.
Днес в храстите ти спря вътрешния си диалог по своя воля. И видя. Това, което видя, не беше ясно. Ти си мислеше, че е било човек. Аз твърдя, че беше нощна пеперуда. И двамата не сме точни, но това е, защото си служим с думи. Все пак аз имам последната дума, защото виждам по-добре от теб и защото знам магическото обяснение. Затова знам, макар и да не съм съвсем точен, че фигурата, която видя тази вечер, беше нощна пеперуда.
А сега ще стоиш в пълно мълчание, без нито една мисъл, за да оставиш тази малка нощна пеперуда отново да дойде при теб.
Вече ми беше трудно да си водя записки. Дон Хуан се засмя и настоя да продължа да пиша — все едно че нищо не ме смущава. Той докосна ръката ми и каза, че писането било най-добрата ми защита.
— Досега не бяхме говорили за нощните пеперуди — продължи той. — Не ти беше дошло времето. Както знаеш вече, духът ти не беше в равновесие. За да се справиш с това, аз те научих да живееш като воин. В самото начало воинът трябва да осъзнае, че духът му не е в равновесие; след това, като живее с пълен контрол и осъзнаване на себе си, той прави всичко възможно да постигне това равновесие, но без да бърза и да се насилва.
При теб, както и при всеки човек, дисбалансът ти се дължеше на общия сбор от всичките ти действия. Но сега духът ти изглежда достатъчно прояснен, за да поговорим за нощни пеперуди.
— Как узна, че е настъпило подходящото време да поговорим за нощни пеперуди?
— Когато ти пристигна, зърнах нощната пеперуда да кръжи около теб. За пръв път тя бе открита и дружелюбна. И преди я бях видял около къщата на Хенаро в планината, но тогава бе само заплашителен силует, което говореше, че ти липсва вътрешен ред.
В този момент чух странен звук. Напомняше глухо стьржене на клон, който се трие о друг клон, или бумтене на мотор в далечината. Променяше се на височина като музикален тон, създавайки странен ритъм. После спря.
— Това беше нощната пеперуда — каза дон Хуан. — Сигурно си забелязал, че макар фенерът да свети достатъчно ярко, за да привлича нощните пеперуди, нито една не прелита наоколо.
Не бях забелязал, но след като дон Хуан ми обърна внимание, осъзнах невероятната тишина в пустото поле около къщата.
— Не се тревожи — спокойно каза той. — Няма нищо на света, което един воин да не може да посрещне. Понеже се смята за вече умрял, той няма какво да губи. Най-лошото вече му се е случило, затова той е чист и спокоен. Ако съди по действията и думите му, човек изобщо не би допуснал, че вече е преживял всичко.
Думите на дон Хуан и преди всичко настроението му ми действаха много успокоително. Споделих с него, че във всекидневния си живот вече не изпитвам предишния натрапчив страх, но при мисълта за онова там в тъмното ужас разтърсва тялото ми.
— Онова там в тъмното е просто знанието — каза спокойно той. — Вярно е, че знанието внушава страх. Но ако воинът приеме, че знанието по природа е страшно, той престава да се страхува.
Странното бучене отново се разнесе. Струваше ми се по-близко и по-силно. Вслушах се внимателно. Колкото повече съсредоточавах вниманието си, толкова по-трудно ми беше да определя естеството му. Не беше песен на птица, нито рев на животно. Звуците бяха дълбоки и наситени, ту в ниска, ту във висока гама. Имаха ритъм и определена продължителност, ту се чуваха като протяжен, единствен звук, ту ставаха кратки и насечени като стакато или картечен откос.
— Нощните пеперуди са вестители или по-точно пазители на вечността — каза дон Хуан, когато звукът спря. — По някаква причина или въобще без причина те съхраняват златния прашец на вечността.
Тази метафора ми беше непонятна. Помолих го да ми я поясни.
 Цитирай това на твоя сайт | Прочетена: 1145
1. Кастанеда
Написано от вогон, на 26-02-2008 15:22
...не само на твоя,а и на всички осъзнаващи!! |
2. Написано от , на 17-02-2008 23:16
Навярно никога няма да разберем,дали дон Хуан не е само художествена измислица.Но дори и да е,творчеството на Кастанеда е една необятна вселена изпълнена с дълбока мъдрост.Мъдрост,която може да ни направи,ако не магьосници,то поне по-чисти хора..,които поемат оговорност,че живеят тук,в този чуден свят,в тази приказна пустош,където ще останем прекалено кратко,за да можем да бъдем свидетели на всичките му чудеса... |
3. Кастанеда
Написано от geryan, на 11-06-2007 02:41
Чела съм всичко за Кастанеда-и мисля,че това е смисъла на живота ми. |
|
- Моля, придържайте се към темата на статията. Груб език, лични атаки и обиди към когото и да е ще бъдат изтривани. Спам, реклама и коментари, писани на латиница ще бъдат изтривани.
- При грешка, презаредете браузъра, за да получите нов номер за въвеждане.
Вашият IP адрес - 38.103.63.61 се записва. Моля, не злоупотребявайте!
|
|
ICQ по спешност: 178079719
Коментирай (3)
