Февруари хиляда деветстотин и втора година.
Моя скъпа Доли, възхитително е тук, в Берн.
Домовете са изключително чисти.
Имам голяма красива стая с много удобно канапе
и, в допълнение, шест тапицирани стола и три гардероба.
Следва нейният план.
'B' е малкото легло.
'G' - невероятното огледало,
а 'J' съм аз, твоят малък Алберт.
В своя нов дом Айнщайн продължил сериозното обучение по физика, докато Милева останала със своите родители и през януари хиляда деветстотин и втора година родила дъщеря - Лизерл - дете, чието съществуване съвсем наскоро излезе наяве. За Лизерл се разбрало по времето на откриването на любовните писма, петдесет и четерите писма и тя представлявала предизвикателство за Айнщайн, пред каквото не мисля, че се е налагало да се изправи преди това, и което, считам, му е коствало много. Kоствало му е много болка. Мисля, че е струвало на Милева повече, дори по-жестока болка.
Скъпа Доли,
сега, когато виждаш, че наистина е бебе момиченце, както искаше,
здрава ли е? Плаче ли? Обичам я толкова много, а дори не я познавам все още. Всичко, което трябва да правим сега, е да държим нашата Лизерл с нас. Не бих искал да се наложи да се откажем от нея.
Но като държавен служител Айнщайн не можел да рискува скандал. Задържането на детето можело да му струва работата, която толкова трудно получил. След месеци на борба с проблема, той и Милева взели решение. Лизерл щяла да бъде дадена за осиновяване. Не е било жестоко, било е просто нещо удобно, което много хора правели. Айнщайн и Милева възнамерявали да вземат детето при тях по-късно, когато вероятно щели да могат да се оженят или когато тя е завършила училище и това било нормален план, за онзи период. В крайна сметка Айнщайн никога не видял Лизерл. Тя се разболяла и всички документи за нея изчезнали. Това отбеляза превратна точка за мен.
Осъзнах, че трябва да се освободя от мигновеното, от обикновеното човешко. Същността на човек като мен лежи в това, което мисли, не в това, което чувства.
Но дори Айнщайн не би могъл просто да отрече емоциите си. Малко след като Лизерл се родила, Херман Айнщайн се разболял. Когато станало ясно, че баща му е на смъртно легло Алберт се втурнал към Италия за последна среща. Айнщайн имал много сложни отношения с баща си. Той бил по-слабият от двамата родители. Чувствал се много виновен от това, че бил зависим и получавал пари от баща си във времената когато той непрекъснато се провалял в бизнеса.
Чувствал се също виновен, защото баща му се оказал провал - нещо, което той се зарекъл никога да не бъде. От друга страна той бил някой, когото обичал.
Провалите на баща ми разрушиха здравето му. Това ми показа колко жесток е животът - непрекъснато преследване, само за да напълним стомасите си. Исках да бъда с него накрая. Дойдох в стаята му и поговорихме малко. Тогава омекна и ми даде разрешението си да се оженя. Но после ме помоли да си тръгна и обърна лицето си към стената. Умря сам в същия ден.
Въпреки че Айнщайн винаги е изобразяван като някой, който се опитва да отрече емоциите - както винаги е казвал: "Опитвам се да се издигна над личностното" - това било много голям шок за него и нещо, което вероятно се зарекъл никога да не се повтаря. Няколко месеца след смъртта на Херман, Алберт и Милева се женят през януари хиляда деветстотин и трета година.
След завръщането от сватбената вечеря Алберт трябвало да събуди своя хазяин. Бил забравил ключовете си. Айнщайн започнал работа в службата за издаване на патенти като технически експерт трети клас. Трябвало да работи шест дни в седмицата, по осем часа на ден. Той бил способен да организира работата си по такъв начин, че да обръща внимания на заниманията си с физика - или настрани, или под масата. Може да не мислите така, но патентният офис беше много по-добро място за мен от университета.
Вместо университет, Айнщайн и няколко приятели формирали клуб, който подигравателно нарекли "Олимпийската академия". Клубът - често посещаван от колегата на Айнщайн, Микеле Бесо, щял да предприема дълги разходки през планините близо до Берн, дискутирайки определени глави от физиката и философията на науката. Външно животът на Айнщайн изглеждал напълно уравновесен. Милева родила първия им син Ханс-Алберт през хиляда деветстотин и четвърта година.
Айнщайн имал сигурна правителствена работа и сега неговите идеи за физиката започнали да се оформят. Въпросите за светлината и движението, задавани в продължение на десет години, внезапно започнали да се изясняват. През хиляда деветстотин и пета година година Айнщайн просто приел, че скоростта на светлината е абсолютна константа навсякъде в природата. Но това оставило проблема с движението. Не представлява трудност да се измери скоростта тук, на Земята.
Що се отнася до жонгльора, който стои до замъка, той стои неподвижно, докато близнакът му на лодката се движи със скорост пет мили в час. Междувременно, жонгльорът на лодката вижда нещата по друг начин. Той стои неподвижно, докато езерото, брегът и неговият близнак се отдалечават с пет мили в час. Това е принципът на относителността. Идеята, че двамата жонгльори могат да използват същите закони на физиката, за да опишат движението на кеглите. Но светлината била ключът. Айнщайн бил убеден, че ако лъч светлина премине и през стоящия неподвижно, и през движещия се жонгльор, всеки ще измери една и съща скорост за светлината. Но как е възможно това? Какво се случва, че да позволи на двамата жонгльори да се съгласят за скоростта на светлината? Тогава се появило откритието. Скоростта е просто мярка за изминатото разстояние за единица време. И Айнщайн осъзнал, че ако скоростта на светлината никога не се променя, тогава нещо друго трябва да варира.
"Какво ако..." - се запитал Айнщайн - "...скоростта на светлината е константа, но потокът от време не е?" Това била радикална мисъл. За всички, освен за Айнщайн, времето било абсолютно... непроменимо... непоклатимият ритъм на Вселената. Идеята, че тиктакането на времето може да се променя, била извънредно трудна за възприемане - дори и за Айнщайн. Трудна? Отне ми десет години да стигна от първите ми въпроси за светлината до теорията ми за относителността. Минах през всякакви видове нервни кризи. И след всичко това, то дойде внезапно. Беше прекрасен ден. Моят приятел Бесо и аз бяхме на разходка. Аз говорех през повечето време. Казах му, че се боря с въпроса и се нуждая от помощта му. Но както говорех, отговорът дойде при мен. Спрях на средата на изречението и избягах вкъщи. Следващата сутрин отново отидох при него. "Благодаря ти." - казах - "Напълно реших проблема." Но какво решение. Да кажеш, че времето не е еднакво за всички нас, че тече с различна скорост за някой, който се движи спрямо друг, стоящ неподвижно.
Айнщайн го доказал с друг парадокс. „Можем ли всички да се съгласим...“ - попитал той, „че две действия са едновременни, когато се случват по едно и също време? Всъщност не.“ Айнщайн поставил мисловния си експеримент покрай железопътна линия. „Сложете два кола и измерете разстоянието между тях. Намерете средата и я отбележете. Използвайки правилно огледало, е възможно да се видят двата кола. Представете си, че светкавица удря двата кола едновременно. Наблюдателят до линията може да ги види и двата в своето огледало и ще може да потвърди, че двете събития се случват в един и същи момент. Но как същото събитие би изглеждало за наблюдател от влака? Той също има огледало. В момента, в който достига средната точка между двата кола, светкавицата удря отново. Но движещият се наблюдател не вижда събитията като едновременни. Той вижда светкавицата да удря първо кола, към който се движи. На светлината й трябва време да се придвижи от кола до огледалото и през това време влакът се движи към предния кол. Светлината трябва да премине по-малко разстояние, за да достигне огледалото. Така двамата наблюдатели, единият в движение, другият неподвижен, не могат да се съгласят кога светкавицата удря коловете."
Експериментът потвърдил онова, което Айнщайн интуитивно осъзнал: Времето е относително. Няма нищо мистериозно или безразсъдно тук. Всичко, което моята теория прави, е да покаже, че времето тече с различна скорост за всеки от нас. Но много малко ми вярват, когато им кажа, че е толкова просто. Отнело на Айнщайн пет седмици да достигне от първото си прозрение - че времето варира, до завършената работа, която сега наричаме "Специална теория на относителността".
Неговата теория показва, че колкото по-бързо се движиш, толкова по-бавно тиктака часовникът ти в сравнение с този на неподвижен наблюдател. Той незабавно осъзнал и отбелязал в първия си труд, че часовниците, които се движат спрямо мен трябва да се движат по-бавно от моя гледна точка и дори твърди, че ако вземеш часовник на Екватора и часовник на полюса на Земята, този на Екватора ще върви по-бавно от този на полюса.
Той вече бил казал това през хиляда деветстотин и пета година. Което означава, колкото и трудно да е да се повярва, че времето всъщност тече по-бавно, ако шофираш за работа, отколкото докато седиш на бюрото. За кола, движеща се с тридесет мили в час, промените във времето и дължината са неуловими. Но ако можем да се движим с деведесет % от скоростта на светлината, ефектите стават поразителни. Ще се свием до четиридесет и четери% от обичайната си дължина от гледна точка на някой, наблюдаващ отстрани. И тук, най-после бил отговорът на първия въпрос на Айнщайн за светлината.
Какво ще стане ако може да яхне лъч светлина? Нищо, защото не би могъл. При движение със скоростта на светлината, дължината се свива до нула и времето стои неподвижно. Което на пръв поглед изглеждало абсолютна лудост. Ще кажете, че мами. Не може да постъпи така. И все пак, когато го погледнете, е красиво, напълно логично и работи. Това било откриването на специалната теория на относителността. На тридесети юни хиляда деветстотин и пета година Айнщайн публикувал своята нова теория в "История на физиката" - водещият немски физичен журнал, в труд, озаглавен "За електродинамиката на движещите се тела".
Трудът останал сам. Нямало препратки към по-ранни трудове, нямало забележки. Айнщайн проявил признателност, благодарейки на Микеле Бесо за това, че слушал така добре, докато той обмислял мистерията на относителността. Не споменал Милева. В един момент, Айнщайн и Милева се стремели към интелектуално партньорство, дори върху проблемите за светлината и движението, както той пояснявал в едно по-ранно писмо.
Мое мило котенце, ти си, и винаги ще останеш, олтар за мен, до който никой няма достъп. Знам, че от всички хора, ти ме обичаш най-много и разбираш най-добре. Ще бъда толкова щастлив и горд, когато ще можем да доведем нашата работа върху относителното движение до успешен завършек.
Въпросът тогава е какъв наистина е бил приносът на Милева към теорията за относителността? По мое мнение, но това е спорно, тя в действителност не е сътрудничила за нея. Била е по-скоро слушател, който е можел да разбере какво си е мислел той и дори да критикува неговите идеи, но тя самата не е внасяла нови идеи.
Можете да видите това в нейните писма, в които никога не засяга интелектуални въпроси. Двете години съпружески живот, домакинската работа и грижите за съпруга й и техния син, променили ролята на Милева. Двойката все още изглеждала щастлива, но като физик Айнщайн бил самостоятелен. Тези характерни черти, които се наблюдават в неговите трудове - безпощадността, с която е способен да сграбчи даден проблем, значително широкият поглед върху литературата и самонасочването към това кои въпроси са важни и на кои въпроси трябва да се отговори, тази същата нервна безпощадност, считам се е проявила и в личностен план и това не е случайно.
През 1905 година Айнщайн бил преизпълнен с идеи. Дори днес се нарича "annus mirabilis" - златната година на Айнщайн. Той завършил бележити трудове върху квантовата теория на светлината, изследвайки природата на частиците на светлината, и върху съществуването на атома. Тогава, бидейки по-късна идея, приложил специалната относителност върху масата и енергията, и това, което Айнщайн открил било: E = mc на квадрат, което означава, че енергията, съдържаща се във всеки обект, е равна на неговата маса, умножена по скоростта на светлината на квадрат - огромно число.
Всеки грам материя съдържа чудовищно количество енергия, но ако тази енергия не се прояви, не може да бъде наблюдавана. Това е като баснословно богат човек, който никога не харчи за нищо. Никой не може да каже колко богат е той. И ако масата има енергия, то енергията има маса. Всяка секунда Земята е удряна от два килограма... слънчева светлина. Колкото и забележително да е било откритието на Айнщайн, светът, изглежда, първоначално не му обърнал внимание. Кой би могъл да повярва, че двадесет и шест годишен патентен чиновник, който работи по физика в свободното си време, ще промени завинаги разбирането ни за Вселената?
"Защо именно аз? Възрастните никога не спират да мислят за подобни неща като пространството и времето. Това са неща, за които децата питат. Моята тайна е, че останах дете. Винаги задавах най-простите въпроси." Все още го правя.
Теориите на Айнщайн го тласкат в световното полезрение, но на каква цена? Скъпа Елза, не е лесно да се развеждаш, ако никой няма доказателство за вината на другия. Сега той се сблъсква с най-голямото предизвикателство на живота си - да балансира стремежа към откривателство със собствената си човешка природа.
 Цитирай това на твоя сайт | Прочетена: 1543
1. Най-великият ум на човешката цивилизация
Написано от Homo sapiens, на 21-11-2006 14:52
Чел съм автобиографичната книга на Айнщайн. Бях поразен от простотата на описване на елементи от специалната и общата теория на относителността. |
2. Една наистина невероятна статия
Написано от Гост, на 16-11-2006 07:52
Тази статия е прекарсна и тъй като съм почитателка на Айнщайн,наистина много се зарадвах да я прочета.Написанса е точно ,ясно и много интересно. |
|
- Моля, придържайте се към темата на статията. Груб език, лични атаки и обиди към когото и да е ще бъдат изтривани. Спам, реклама и коментари, писани на латиница ще бъдат изтривани.
- При грешка, презаредете браузъра, за да получите нов номер за въвеждане.
Вашият IP адрес - 38.103.63.61 се записва. Моля, не злоупотребявайте!
|
|
ICQ по спешност: 178079719
Коментирай (2)
