|
Патология на здравия разум
|
|
Автор oli
03 Dec 2009
[-] по-малък текст |
по-голям текст [+]
|
|
Δ Човекобога - как побесня Разумът Отговор на този въпрос се крие в самия него, но докато стигнем до това ще разгледаме идеите за човекобога в мисълта на Достоевски и свръхчовешкото у Ницше. При всяко положение обаче, такъв анализ трябва да лежи на здрав фундамент, затова ще е нужно преди да излезем от границите на разума (където водят подобни идеи) първо да ги очертаем. Още откакто Хераклит за първи път разпознава противоречивостта на разума в универсалната природа на огъня, философите са поели курс към разпада на Абсолютното. Дори “Мрачния” вижда в “разпадането“ на огъня реалността на многообразието; съществуването на многообразието представлява действителността на вечно безпокойната в себе си първооснова. За античния мислител е било пределно ясно, че разумът (логосът) е такава природа, която не може да бъде уловена в граници, нито е резултат от философстването, а е дадена на човека непосредствена реалност. С течение на вековете Разумът е бил обект на многобройни опити за отъждествяването му с различни същности – на ейдосите, атомите, Бог и т.н. Така понятието за разум е доведено да се разбира или чрез простия акт на мисленето, или трансцендентира някъде из космоса непознаваемо. Радвам се, че има на разположение точен израз, даващ ни да разберем кое е накарало автори като Достоевски и Ницше да товарят мисълта на героите си (а не е трудно да видим това и у самите автори) до критична маса. Всекидневният разум е присъщ, а дори е и основен компонент, съставляващ битието на техните съвременници, както и фронт на битката, която те (авторите) водят от страниците на своите произведения. Дори само от заглавията на някои от тези произведения личи нетърпимостта към всекидневното лекомислие – “Човешко, твърде човешко”, “Бесове”, “Идиот” - с пръст, насочен грозно към примирените, които просто си пребивават. За Ницше с яснота знаем, че изпитва нулева толерантност към слабостите на човека, които, строго погледнато са това, което прави (върши) човека именно като такъв. Злободневието е окупирало изворите на мисълта у човека и се е превърнало в самоцел на неговото пребиваване. Ницше намира доминиращите ръководни принципи на хората около себе си за жалки. В задушаващото се общество контролиращите власти са тези, които свеждат всичко до посредственост, така че силните са обуздавани, за да могат слабите да оцелеят. Излагайки на показ болестта на обществото (заедно с това и на персоналното съзнание), Ницше търси да установи схема на истинско високо качество в живота и има надежда, че някои индивиди (индивидуални качества) ще могат да престъпят границите на ниската степен, в която е изпаднал животът. Това може да бъде направено само от “свръхчовека” (Ubermensch), комуто не са потребни никакви установени правила и пред когото всяка парадигма е обречена на моментална и безусловна капитулация. С чук в ръка той беснее в царството на разума, налагайки преоценка на всички ценности и морални закони. Ницше иска човек сам да изгражда своя свят и, като го лишава от идеите абсолютното познание, води индивидите към мястото и времето, където всичко трябва да е подчинено на човешкия живот и всяка конституираща начин на мислене сфера от този живот да бъде изтръгната от съзнанието. “Убивайки” Бога, Ницше заменя ефимерното битие на религията с ново разбиране, при което истината зависи от динамиката на живота и хората. Тази истина е достояние на свръхчовека, който “ще бъде смисълът на земята” и, вместо да се отрича от всичко земно, той, наопаки, ще превъзмогне човешкото в себе си и без притеснение ще “разрушава техните представи за ценност, този, който разрушава, който нарушава закона; и все пак той е създателят.” Стигнахме до същността – разрушението на ценностите. Ценностната система, с нейната власт над човешкото мислене, води да опосредстване на цивилизациите. Индивидът пък, изгубил вяра в собствените си сили и възможност за напредък, е заменил за ценности господството над живота си и се е превърнал в негов роб. Това не е трудно да се забележи, когато “хората на знанието”, каквито са несъмнено и Ницше, и Достоевски ни го показват така детайлно от своите страници. Идеята на Ницше за скъсване веригите на това морално потисничество, управлявало съзнанието толкова дълго, присъства в ясен вид и в творчеството на Достоевски. Волята за власт, която е основен елемент от философията на Ницше, с пълна сила се проявява в “Бесове”. Тук трябва, може би, да дам да се разбере разликата между всекидневната воля за власт и волята за власт, която безпокои двама от главните герои в романа. Тази разлика е същата каквато е при Ницше между човека и свръхчовека. Колкото повече мислим за първото, като основа и причина, толкова по-яростно второто се стреми да го отхвърли и запрати там, където са свряни ценностите по-горе. При Достоевски и неговите герои Ставрогин и Кирилов истинската власт е свързана със освобождаването от всички човешки предразсъдъци. На хоризонта се появява ирационалното - спонтанността на желанието и стихията на действието. Когато един от най-почтените старшини на местния клуб изрича любимата си паразитна реплика “Мен никой не може да ме поведе за носа”, новодошлият Иван Ставрогин неочаквано направил именно това, без да се поколебае. Не от злоба, както авторът ни съобщава, не е и заради детинщина. Кой е тогава?. Ставрогин стоял “почти замислен” (пише Ф.Д., който ни го представя като току-що пристигнал от дълго странстване, попаднал измежду човешките недъзи на ежедневието, които, вече видяхме, гравитират около морални норми и безпочвени убеждения на “твърде човеците”); “сякаш бил полудял”. Бесовете са тук, съмнение няма! Пред бесовете няма задръжки, защото именно те - задръжките, слугуването на приети догми, конформизма и страхът от последствията при прилагането на свободната воля, са първопричината за тия бесове. Без да е афектиран емоционално преди или след “операцията” Николай Всеволодович “не само не се смутил, а наопаки, усмихвал се злобно и весело”. Защото е удовлетворил прищявката да властва над момента, “без ни най-малко разкаяние”. Достоевски тук за първи път в романа ни показва как действа човекобога у Ставрогин. Резутатът върху присъстващите в клуба щеше да е както когато “безумният” от “Веселата наука” на Ницше крещи на пазара “Бог е мъртъв”, но съвременниците на Ницше са живели вече във свят до голяма степен лишен от ангажименти към Бога, а в клуба всички са подчинени на определена йерархия. На пазара хората не са разбрали веднага посланието, че смъртта на Бога ги оставя дезориентирани и в мрак, доколкото религиозните убеждения са нарочени да бъдат гръбнак на обществото, но Ницше е убеден, че въпреки несигурностите, които ще последват това е освобождаване, нова увереност за отговорност и градивно действие. Хората си дали сметка, че безумецът може да говори колкото и каквото пожелае за Бог, но Бог собствено няма да направи нищо, с което да покаже явно неодобрение. Ето мястото да забележа, че има един фактор, който пряко определя действията на настоящите “безумци”. Поведението на безумният, също както и на самия Ницше е свободно, защото може да си го позволи. Както се казва: Негова воля. Не знам доколко ми е позволено пък на мен да коментирам героите наравно с техните създатели, но тук действителността не е от значение, понеже всичко е на хартия и спокойно го наричам факт, както ако решавам уравнение. Философията на Ницше ни кара да се отърсим от завладяващото мислите съзнание за морални и етически табута. “Изобщо няма морални явления – отбелязва Ницше – а само морална интерпретация на явленията.” Тук не става дума за нещо, което е извън човека, както ако интерпретираме бял цвят на (всички) лебеди или по-конкретно – да отсъдим дали съществува бял цвят изобщо, дали всички лебеди са бели и т.н. Интерпретацията, също както и всичко “твърде човешко” има корени единствено в самото човешко, иначе щяхме да можем да кажем – няма такова явление интерпретация, а само негова интерпретация. Та нали именно интерпретацията на явленията е дала на Ницше възможността да конструира своята концепция за свръхчовека. Морална или неморална неговата гледна точка е специфична поради две причини: 1. Свръхчовекът е, така да се каже, волното бъдеще на човека, където без табута и задръжки един ще е свободен да превъзмогне човешкото, отдавайки най-голямо значение на волята да доминира; да прекрои света, за да подхожда на предпочитанията му и да утвърди личната си сила до най-пълната възможна степен. Това е нож с две остриета. Като се опитва да избегне смирената посредственост и смята, че борбата за господство е основен факт в живота той е наясно, че свръхчовекът е с тенденция към постоянен стремеж за власт... както всички останали. Ницше обаче твърди, че е самоизмама да не признаеш честно, че “животът не просто е воля за власт”. Той не е привърженик на демократичния идеал за равенство между хората, а именно такава доктрина, смята той, води живота към посредственост. Ницше знае, че хората не са с равни възможности и заложби, но всеки би извършил каквото може за да утвърди властта си. Тук ми се стори да забележа, че има и винаги е имало два типа индивиди – предводители (властимащи в някакъв аспект) и водени. Водените са такива именно по силата на тяхната неравноценност или дадената ситуация (също като предводителите). Те дори отново да следват волята си за власт, както е предписано от Ницше, пак ще бъдат водени, понеже иначе биха били водещи, а като такива – трябва да има кого да водят, над кого да властват, което ни връща пак в началото. С други думи, ако вземем минимума - от двама борещи се за власт човека няма как и двамата да задоволят желанието си да доминират над другия - се вижда ясно. 2. Приемаме за истина, че Ницше е оптимист относно бъдещето на обществото както го иска. Сигурно е, че в идеалния вариант идеята за свръхчовека трябва да отбележи развитие, така че да предпостави събитията, които ще последват обществото щом веднъж вече то превъзмогне човека. Ако разгледаме близо акта на превъзмогване можем да предположим две направления – в общ и в индивидуален план. За всеки човек лично ще е нужно да открие техника за разрушаване и преосмисляне на собствените ценности, като това може да стане изведнъж и, вече излекуван, той да тръгне смело след волята си. Ако и да е процес – индивидуалните преживявания ще си останат за един, той ги превъзмогва и пак ще дири битка да доминира. В обществото обаче няма как да стане изведнъж всички да превъзмогнат всичко, иначе не бих видял заплаха. Ницше често подхожда като психолог-терапевт, който е способен тутакси да освободи хората от идеята, че са зависими (от Бога). Благородно е да мислим за болестите на другите и да ги лекуваме, но ми е чуден акта... процеса на т.нар. “превъзмогване” в мащабите на обществото. Тъй както четем в “Генеалогия на морала”, че макар хората да смятат себе си за добре осведомени, с житейски опит и умни, липсата на смелост им пречи да разкрият това, което лежи в основата на човешкото съществуване и морал. Ницше търси да спре тази бедствена самоизмама. Той се стреми да разголи фактите и да освободи читателите си от културните ограничения, задушаващи превъзходството. Да видим сега обаче процеса. Въпреки, че ни е дадено да разберем, че малцина ще постигнат независимостта (“...тя е привилегия на силните”), какво остава за останалите? Не е ли превръщането на човека в свръхчовек просто едно ново вечно връщане (ами ако и преди си е било така, както тъкмо откри Ницше) ? За кого именно са писани тези редове от Ницше и откъде да се вземе ресурс за ставането на свръхчовеци? От една страна се обръща, като че ли към всички тези заблудени вярващи, лишава ги от самоизмамата, но в същото време се оказва, че от тях няма да стане свръхчовек (поне поради две причини – 1.наличието на вече завършени свръхчовеци, които не биха се оставили да ги доминират, а биха се разправили с евентуалните заплахи по време на техния генезис; 2. отхвърлянето на ограниченията е привилегия само на силните, а що се отнася до слабия вярващ – от него свръхчовек не става, а вече си няма и Бог, понеже смелите му го убиха). Важно е да забележим, че има и още един елемент, освен тия три – човек заблуден, свръхчовек, и слабия незаблуден – четем в шедьовъра “Тъй рече Заратустра” проповед хуманистична и бунтарска: “...не вярвайте на тези, които ще ви говорят да се отричате от всичко земно!... Вижте добрите и справедливите! Кого мразят те най-много? Човекът, който разрушава техните представи за ценност..” Е? Какъв е настоящият статут на хората, към които е адресирано това слово? Явно, че не са свръхчовеци още, но не са и от вярващите на самоизмамата, понеже вярващите на самоизмамата фигурират в тази реч като “Те – добрите и справедливите”. Ако оставим всичко, както по условие си вървеше (човек – превъзмогване – свръхчовек), а Заратустра имаше благородното намерение да елиминира у хората самозаблудата, защо не говори на тях, а за те? Отговорът е, че самозаблудата се корени в християнството – “добрите и справедливите”, които обаче, казва Зороастър, мразят човека, който прокламира, че моралът на посредствеността и потвържденията на божието съществуване, особено както го разбират християните, са неделимо свързани заедно. Според възгледа на Ницше християнското наблягане на любовта възхвалява качествата на слабост. Християнството издига доктрината на любов и милосърдие, но това учение, излиза, че фактически почива на чувство на омраза и отмъщение, насочени към превъзходството на висшата аристокрация, а аз отново изгубих логиката. От горните редове ми стана ясно, че чрез Заратустра Ницше говори за християните на нехристияни, които обаче не са нито аристокрация, нито свръхчовеци. Четири елемента на цивилизацията, три от които не са свръхчовеци; два от тия три са негодни за свръхчовека – за християните е ясно, че поради слабост и страх. Ами аристокрацията? Ако бяха добър материал за свръхчовеци защо не са станали вече такива? Или кому е нужно, след като ги нямат оковите на вярата поначало. Те като че ли са прототипът на свръхчовека, понеже не са християните, не са и нехристияните, към които се обръща Заратустра. Тогава какво ново за разширяването и прогреса на цивилизацията и разума можем да научим от Заратустра, освен, че християнството е робска религия, а вярата в Бога сама може да доведе разума до болестно състояние. Най-много нехристияните да станат аристократи, следвайки свръхчовешката си (след ревизията) воля за доминация. Ще опитам да обобщя втората причина да е уникално схващането на Ницше за свръхчовека, понеже липсва яснота: За да не сметнем, че Ницше е недобронамерен към обществото (или негов елемент, което е същото, понеже иначе дискриминаторски възгледи изложени толкова явно от такъв велик философ биха навредили на философията, така щото тя да се отърве от него), ще трябва да гледаме на концепцията за свръхчовека другояче, игнорирайки всички спекулации с философията на Фридрих Ницше, свързани с тираничната му осанка. Посоката в която трябва да се направи цялостната преоценка на ценностите е отвън – навътре. Досега в настоящата работа ние се опитвахме да разглеждаме Ницше, едва ли не като социален философ, съумял да конструира политическа система на базата на нихилизма, което е изначално грешно. Критиката на Ницше е насочена към закостенелия разум, безподвижно въртящ се около собствената си ос и разпиляван от мултикултурнота инвазия на периода, когато човека е бил объркан до безумие и изпитващ своята непълноценност пред лицето на намръщените правила и систематичност, низпослани му отнякъде. Паразитите на разума са се загнездили в съзнанието на хората до такава степен, че не позволяват на индивида да провиди през собственото си ежедневие. Ницше е твърдо решен да се заеме с това ежедневие и след като отстрани засегнатите от морала и ограниченията на християнския рационализъм мисли, той ще извади на показ целия потенциал на човека. Слабостите и недъзите на разума в живота на човека са резултат от липсата на смелост, с помощта на която сам индивидът може и трябва да се изправи и да получи от живота си това, което му се полага – свобода. Свобода на волята, свобода да изживява пълноценно вътрешните си пориви и независимо от неизвестността, която го очаква - да е способен на градивни мисли и действия. Няма гаранция, че хората ще се възползват отлично от новата свобода и възможности, достъпни в свят, където липсва божия контрол. Въпреки това Ницше запазва сдържан оптимизъм: “В края на краищата хоризонтът отново изглежда свободен за нас, макар да не е съвсем ясен; най-после нашите кораби могат отново да рискуват, да дръзнат да се изправят пред всяка опасност; цялата смелост на обичащия знанието е отново позволена..” Философията на Ницше поставя строги изисквания за тези, които ще живеят в съгласие с нея. Ницше потиква такива хора да осъзнаят, че животът е вечно повторение. Затова човек трябва да избира, за да няма нужда от съжаление. Целта ще бъде да се действа така, че ако сме изправени в идентична ситуация неограничен брой пъти, да можем честно да кажем, че не сме в състояние да направим нищо по-различно. Ницше установява, че животът не е без ритъм или причина, но заявява: “Ние измислихме понятието цел, в действителността целта отсъства.” Човешката съвест изглежда съществува без цел, която се превишава и няма рационалност, която да отговаря на всеки въпрос “Защо?”. Всепак, твърди Ницше, ако живеем колкото е възможно по-честно, което да преминава границите на самозаблудата, животът ще има смисъла, който ние му придадем. Това отклонение, което направих от основната идея на настоящата работа (която също в движение се разклони на две, накрая ще видим как ще се оправяме с това) ми се стори необходимо, за да покаже наглед колко лесно е за лекомисления твърде-човек да направи грешни изводи и да се лиши от една истински жива и вечно неспокойна, каквато е прагматичната философия на Фридрих Ницше. Един чисто християнски прочит на афористичната му литература би довел всеки ограничен от норми ум до тотално объркване, както надявам се успях да покажа с известно вживяване в сърцевината на ежедневния разум, вечно лутащ се между крайностите на собствените си рамки. “Отвъд доброто и злото” е произведение на Ницше, в което, както личи от заглавието авторът се обявява дори против това нещастното разграничение, което доминира историята на западната култура. Ницше цели да възвърне духът на благородническото съсловие – утвърждаване на живота, борбата, победата и страстното желание за превъзходство, така добре потъпкани от ниския статус на съвременното му общество. Ако при Ницше, който чрез свръхчовешкото ни показва една нова и плодородна почва, за да вирее свободно там неспокойният разум, то за Ставрогин нещата не клонят към поносим изход, доколкото сведено до знанията по въпроса ми към този момент Искам да започна с впечатлението, което образът на Николай Ставрогин оставя с поведението си. Мълчалив е и затворен – какво ли има толкова да споделя с околните, все едно, това няма да му донесе нищо потребно, а около него всички копнеят и за най-малкото проявено вчувстване от негова страна. Равнодушен. Рядко показва признаци на каквато и да било емоционалност - след пристигането му Достоевски забелязва, че лицето му е като маска. За разлика от останалите герои, които постоянно присъстват с многословните си разсъждения, придружени с изразителни жесто-мимически упражнения Николай Ставрогин принуждава автора си да описва емоционалния му статус с други похвати, като блясък в очите, цвят на лицето, движение-покой. Най-често реакциите на Ставрогин говорят за неговото мнение и участие в дадената ситуация чрез своята липса: “Ставрогин не помръдна от мястото си”, “... промърмори Николай Всеволодович като гледаше неподвижно.” и т.н. Липсата на емоции прави впечатление още повече, при случаи като описания от клуба. Сякаш Ставрогин умишлено търси да провокира по най-безцеремонен начин хората в произволно избрани ситуации, като, разочарован от ефекта дори е склонен още по-нагло да съобщи, че не трябва да му се сърдят. Дързостта му се вижда веднага след случката в клуба, на друго събиране, където решава не само да танцува с жената на Липутин, но, поблазнен от “хубавата дамичка” я целува по устата.. три пъти. Сред общото смущение, самият той сконфузен, съобщава на Липутин да не му се сърди и излиза, а слисаният съпруг скача от мястото си да му подаде шубата. Що за човек може да има подобно влияние върху околните? Прави впечатление, че за разлика от Ницше, тук липсата на задръжки не е породена от отхвърляне на благоприличието, а това си е спонтанна прищявчица (която дори не мога още да определя като порив на волята), с поразителен ефект върху представите на ежедневното мислене. С тези два нелепи случая Достоевски ни въвежда в един свят, където поведението на индивида е изцяло подвластно и детерминирано от собственото му чувство за превъзходство и безметежност. Това, струва ми се, е свръхчовекът, който Ницше иска да види. Аристократ, превъзмогнал твърде-човешкото нищожно съществуване на убежденията и проблемите на ежедневните хора. “Дори и да вярва, Ставрогин не вярва, че вярва. А пък ако не вярва, той не вярва че не вярва” – такова отгатване от страна на Кирилов е достатъчно, за да покаже склонението на Ставрогин към нихилизма и отхвърлянето на всякакъв шанс за познанаване на истините, камо ли ограниченията.. Нещо повече. Ставрогин ми се струва безпределно отегчен от собствените си безгранични възможности. Това е, заради което се захванах да анализирам случаите, които биха стъписали нормални хора на негово място. Израстнал богато, но зарязал всичко за да странства къде ли не, без да взима под внимание близки и приятели, които мислят за него вкъщи или наследство и просперитет Той не е като другите, на него е присъщ разумът, но веднъж установил безпределността на свободата, която съпътства разума Ставрогин разбира, че удововлетворение на естествения стремеж към властта за него няма да има, както е лесно при другите ламтящи за власт. Той еВЕЧЕ константната доминанта. Каквото и да прави, дори и нищо, Николай Всеволодович доминира във всяка ситуация. Всеки спор или спречкване завършва със погазването на всякакви намерения да бъде сломен. Достоевски още в началото ни дава да разберем, че убийството е за Ставрогин вече познато усещане, а когато го изкарва на дуел забелязваме там триумфа на тоталното безразличие дори към собствената екзистенция. Той няма желание да убива, защото вече го е правил и няма прищявка, която да удовлетвори излизайки срещу своя съперник, освен да демонстрира абсолютното превъзходство и контрол над всеки миг. Единственото нещо, както забелязваме, което има смисъл да се направи е именно бездействието, носещо му някакво различно усещане, може би от необикновените реакции на изумените от безразличността му хора. Така и става. Нито от великодушие, нито заради страх или милост Ставрогин стреля в пространството около съперника си отсреща, което дава като обясним резултат недоумението на всички и в най-добрия случай – накърнява честта на предизвикалия го, превръщайки момента във фарс, като погазва всеки елемент на твъде-човешкото, ежедневно отношение към подобен род срещи. Колко ли е бил отегчен... Авторът вижда във него непоклатимостта дори когато ни съобщава, че единият от куршумите е уцелил пръста му, което дори не успява да предизвика у Ставрогин какъвто и да било импулс на отмъщение или доминация. Ако беше Ницше там с някой негов герой, съперникът му вероятно щеше да е отровен още по пътя. Николай Всеволодович стреля пак във въздуха щом идва неговият ред. Накрая си отива както е дошъл – на кон, без грижи за карета (която евентуално би отвела разненото му тяло) – но с пробита шапка. Николай Всеволодович, както нашепва името му, владее всяка ситуация, благодарение на разумът с който разполага и който му дава свободата да отрече и собственият си живот като ценност. Въпреки двадесет и петте си години той разполага с пълен контрол над другите - едните “го обожаваха”, а другите “мразеха до смърт; но и едните, и другите бяха луди по него.” Едни зависят от богатството му, други тепърва се опитват да зависят и те. Едни се страхуват до смърт от него, други биха умрели от любов по него. Още с пристигането на Nicolas “всички, едва ли не още от първия ден, го сметнаха за извънредно разсъдителен човек” На цитираното долу описание обрърнах особено внимание: “...Беше изящен без изисканост, удивително скромен, същевременно смел и самоуверен, както никой у нас. Нашите франтове го гледаха със завист и напълно бяха затъмнени от него. ... Порази ме също и лицето му: косата му беше някак твърде черна, светлите му очи някак твърде спокойни и ясни, цветът на лицето някак много нежен и бял, руменината твърде ярка и чиста, зъбите му като бисери, устните като коралови – сякаш беше някакъв изписан хубавец, а същевременно и някак отвратителен.” В края на XIXв., времето когато герои на Достоевски са вилнеели, вече обладани от идеята за човекобога, в Лондон бесове поболяват разума на Дориан Грей, известният с “гениалната си красота” златокъдрав младеж. Любимецът на висшето общество Дориан превъща всички свой желания в реалност и скоро се намира най-коментираната в обкръжението си фигура. След като се отървава от единственото, което може да го лиши от доминиращата роля, а именно тенденцията на времето да отнема красотата от младостта Дориан (а и ние с него) е изумен докъде може да стигне липсата на задръжки. Когато в началото открива, че наистина портретът му вместо него погрознява от извършените безчинства, той е сигурен, че със силата на невинността и нежната си доброта ще се опази от порочни действия. С течение на времето, когато осъзнава мощта на своето влияние върху другите, неговата арогантна аристократична натура се пробужда за да стори път на серия от простъпки, които се отразяват пагубно на всичко в което е някога е вярвал. В крайна сметка, след всичките кървави и безкомпромисно водени от нарцистичните му подбуди ситуации, на Дориан Грей разумът разкрива болезнената истина – неостаряващият младеж е останал без неизпълнени желания и от неговото господство няма полза. Както сам забелязва Оскар Уайлд: “Нима само суетата го бе накарала да извърши единственото си добро дело? Или желанието за ново усещане, както лорд Хенри бе подметнал с подигравателна усмивка? Или онзи стремеж, който понякога ни кара да играем роля на по-добри, отколкото сме.” Накрая Дориан Грей се се самоубива с намерението да унищожи бесовете, натрупани в грозния му вече портрет като го промушва с нож, но сам пада с дупка в гърдите. “Нов живот! Ето какво искаше Дориан.” Ето какво искат героите от романите на деветнайсети век, обладани от бесовете на разума – нов живот. И Ставрогин – отегчения и отвратен от бесуващия в него разум на неговото време, както и от своите собствени постъпки. За Достоевски Николай Всеволодович е олицетворение на всевладеещия разум и така ни е дадено да разберем, че авторът, чрез героя си апелира към нов живот за абсолютния разум, преди бесовете да са се вселили в него. Ставрогин и Дориан Грей са двама герои, които не сварват да се излекуват от собствените си бесове приживе. Първия разкъсван между нихилизма и руското християнство; между атеизма и славянофилските идеи, а втория от поривите на егоизма и суетата си. В края на двата романа героите намират правдата в идеала на собствената си съвест, но и на двамата не се отдава “самопоправянето” и авторите се спират на вътрешно разбити фигури, осъдени на безплодни борби, което вече споменахме как завършва. Толкова за Дориан Грей. Николай Ставрогин обаче ще продължим да го разглеждаме в ролята му на всевластващия нихилист, нуждаещ се от волята си за власт, която да оправдае съществуването му. Общо погледнато Ставрогин е в съвсем различно положение, въпреки съпоставките, които си позволих. Силата на разума, присъща му, е много по сложна и значителна от неконтролируемите издевателства на лигавия Дориан Грей, който присъстваше тук единствено заради някой негови качества, позволяващи му да доминира и сходни с тези на Nicolas. Всичко това – с препратка към естественото, но потъквано от скрупули движещо начало на човека (по Ницше). Където са озаптени бесовете на Ницше обаче, там започват терзанията за Ставрогин, чието поведение е достойно за идеалния Ubermensch, казахме вече и оставяме Ницше доволен да почака. Свръхчовека обаче не е проблем на Ставрогин, който е превъзмогнал и човешкото, и свръхчовешкото. Остава Бога. Идеята за човекобога е представена най-добре чрез Кирилов, който отдавайки се изцяло на на атеистичната си нагласа е решил, че всичко, което го дели от това да стане бог е собственият му живот. Кирилов е твърдо решен, че триумфът на волята му трябва да резултира в самоубийство, с което ще удовлетвори и последното възможно желание – абсолютния контрол над собствения му живот; доминирайки дори живота. Именно с това героите на Достоевски превъзхождат тези на Ницше, който остави поне тая ценност – преклонение пред Дионисиевото начало в човешката природа и волята му за власт и мистичен екстаз. Кирилов не се спира прад нищо да изпълни волята си, въпреки страхът, който изпитва. Волята му на човекобог трябва да надделее. Своеволието е атрибута на блаженството за всички тях. Кирилов иска да прояви “новата си страшна свобода”, която Ницше прекроява по своя желание десет години по-късно. Идеята на Ницше е значително по-приемлива за ежедневния разум, отколкото на Кирилов, но е и с значително по-малки мащаби. Или мога да кажа така – ако Кирилов беше Заратустра, щеше да проповядва на такива като Ницше... Своеволието като начин на живот у Николай Всеволодович също възприема размерите на Бога, както при Кирил, но намираме съществени разлики в мотивите на двамата. При Кирилов самоубийството е израз на задължението, което той е поел, отстоявайки убеждението, че няма бог, но същевременно и тъкмо заради това той сам е станал бог веднага щом е е разбрал това. На Всеволодович обаче като че ли не се харесва подобно задължаващо условие, нито това, че именно заради вярата си Кирилов ще се самоубие. Той е задължен да своеволничи: или да приеме съществуването на бог, или той сам да стане бог, който да прояви властта над живота без колебания. Николай Ставрогин не изпитва подобни екзалтации на маниакални натрапливости, но със сигурност е убеден, че собственото му съществуване не е по-фундаментално от желанието да доминира, а единственото, което е останало на арената на живота е именно животът, гордо предизвикващ на поредния дуел този път самия себе си. Ставрогин, който чрез освободеността си от задръжки и ценности е удовлетворявал всеки зов за волята за власт във всяко начинание изпада в сходна позиция с тази на смирения християнин, роб на ограниченията. И при двамата в това положение не може да съществува никакво удовлетворяване на волята за надмощие; при християнина е забранено и непосилно, а при свръхчовека Ставрогин хоризонта не предлага никакви обекти за съревнование, нито цели а постигане. И при двамата единствения смисъл на живота се крие в смъртта. Разликата е, че неразумния, обременен от страхове е заставен от “Шефа” да чака смъртта си, а Ставрогин, сам връх в еднокомпонентната йерархия на Ubermensch решава да се обеси, което е единствен и последен възможен избор строго погледнато. Така Всеволодович постига две нещта: 1. избира пътя на силния, като не остава да чака съдбата да вземе властта и 2. превъзмогва свръхчовека, по единствения начин, по който това е осъществимо Превъзмогването и отхвърлянето на свръхчовека не може да стане по принципа на вездесъщата воля за власт, понеже подобен акт е присъщ на свръхчовека и не би била осъществима промяната, така както е несериозно да сметнем, че ще намокрим вода ако я полеем с вода. Промяната, единствената възможна, е станала по силата на необходимостта. Така еквивалентност е видна. Както Бог може да бъде разглеждан и възприеман само като необходим, но не и като продукт (съвкупност) на възможности, така и превръщането на Ставрогин в човекобог е необходимо, както следва: упражнявайки своята воля за власт и безусловна доминация човека е превъзмогнат и трансформиран в свръхчовек; в последващото развитието на индивида е неизбежно да се стигне до идеята за самоубийство, тъй като живота е последното съществуващо, последната останала ценност за разрушаване и единствена пречка пред абсолютната доминация; тази последна битка също е спечелена от свръхчовека и с този акт той вече става по-могъщ от собствения си живот; но, отново по необходимост, всичко човешко е по условие идентифицирано с живота, който обаче абдикира изправен пред решението на свободния разум на индивида и остава... само чист разум, воля-самобитна, или бог, или както го назовавате във родния край. И така.. има някои неща, които набързо ще прегледаме, преди да видим нещо, което тъкмо зловидях. Първо, струва ми се, че Всеволодович, който стана Разума чрез свободата си и своботата чрез разума си; чиято воля доминираше повсеместно цели седемстотин страници и стигна неизмерими висини, защото нямаше как иначе, освен да деградира обратно ако беше оживял... ...Та тоя Всеволодович имаше един шанс който скрих нарочно, за да можем спокойно да си съставиме необезпокоявани горните построения, но сега ето го – Любовта. Веднага чувам как някои се отказват от идеята човек да стане бог без любов (група на ежедневните жертви), а други разчетоха в неуспеха на Ставрогин срив на системата, която тръгна изначално от идеята за фундаменталната у човека воля за власт по Ницше (група на лъвовете на разума). . Аз също съм покрусен от факта, че всемогъществото на разума и волята, приписано горе на Всеволодович не успяха да издействат на чудесния младеж любов, така щото тя остана единственото неподвластно на тях твърде-човешко. Достоевски е гениален мислител, а моето провидение е късогледо, за да мога да давам оценки. От друга страна обаче може и да не е толкова лошо – тъй като волята за власт може да се подрханва само от разумни желания и цели, а в случая с любовта е такъв, че дори да поиска любов, индивид – доминатор като нашия свръхчовекобог няма как да запусне волята си, понеже няма как да зададе параметрите на желания обект. Сиреч, не може да иска нещо, дето не знае какво е. Най-много да установи неналичието на споменатото явление, стига да го е изпитал, а и осъзнал поне веднъж. Дано не нарушихме богоподобното състояние на властелина с кръстоподобно име. Сега ще си позволя да съжаля Ставрогин, заради неговата самота, в която е прекарал великите си дни. Ако беше случил на любов истинска, може би нямаше да извърши всичките простъпки, най-вече свързаната с малолетно момиче, което обаче в последствие нямаше да му се присъни, давайки му да разбере разликата между разликата между добро и зло. Според едно мнение именно заради това свое гнусно деяние Ставрогин, с цел “да осакати някак живота (собствения си живот – Ф.Е.), само че колкото може по противно” се оженва за Мария Лебядкина – Куцата. За такова поведение споменах по-горе, при Ницше, че е възможно именно поради липсата на задръжки или както се изразих тогава - защото може да си го позволи. Можем да приемем това за сериозен аргумент срещу смелостта, прокламирана от Ницше и въплатена в характерите на героите при двамата автори. Голяма част от нещата, с които Ницше се наема да се разправи, са възможни единствено в периода, когато са разпространени. В съвременната ни напрегната обстановка за твърдение като “християнството е религия на робския морал”, двадесет и четири годишния Фридрих, вместо професор по антична литература и преподавател, щеше да е нужно да бъде скитащ проповедник, като героя на творбата си, ако иска да разпространи пророкувания “крах на абсолютния разум” (който по мои изчисления сега адекватно щеше да се нарича “кашата на абсолютната каша”). Няма да се спирам с подробности на предположения каква щеше да е съдбата му, ако в Средните векове се появеше скандирайки “Бог е мъртъв” Не, че минали десетилетия наред не е бил тикан зад железни завеси, ама имали са си ценности да си защитават от него. А Ницше ги е обичал тия ценности, но... само да ги трупа на купчина и когато станали достатъчно – да стъпи върху тях и да убие бога горе на високото. Не знам дали няма да прозвучи нелепо, но едва ли е тайна, че Ницше го разтегнаха да го дърпат за различни каузи всякакви организации, начело с небезизвестната Die III Reich, основана от фенклуба на Чарлз Дарвин (чиито ‘еволюционни книжки малкия Фридрих обичал да разлиства, докато се учел да произнася звук “Р”). Добре, че съвременните структури не познават Хайдегер. За Ставрогин е ясно - клетия се намерил офанзива в трудни години: “Н. Ставрогин е родоначалник на много работи... и руското декадентство се е зародило в Ставрогин.”, пише Бердяев в антиреволюционен сборник “Вехи”, 1914г. Без коментар оставям това. Думата “политика” освен в настоящото изречение се съдържа само още веднъж, ако не било то и само за да стане ясно, че няма да се занимаваме с нея в тоя труд. За всеки случай, ако не е ясно дотук - в няколко думи: Свръхчовекът на Ницше и Човекобога на Достоевски са етапи от еволюцията на индивида и чрез него на разума. Йерархията на Ницше човек-свръхчовек намира логично продължение в концепцията за човекобога на Достоевски: човек-свръхчовек-човекобог-абсолют. Човекобог има само по време на акта на самоубийството, след който акт остават две неща – труп и бог (абсолют).
...  Коментирай (4) |  Цитирай това на твоя сайт | Прочетена: 558
|
|
Прочети цялата статия
|
|
|
|
Патология на здравия разум
|
|
Автор oli
11 May 2009
[-] по-малък текст |
по-голям текст [+]
|
|
Стремеж към безгрижие Да отърве от грижи човека е по същността си целта на всяка съвкупност от знания, стремяща се да обясни душата и/или мисълта. Ще видим как този стремеж присъства във всички фундаментални учения, върху които се градят убежденията на индивида или обществата. Такива учения, с цел съвършеното безгрижие обаче умело го обявяват за труднопостижимо. Постигането на безгрижието според тях е единствено за тези, които следват даденото учение и му вярват. Дори самата вяра в такова учение намалява грижите, което е доказателство за вярващия, че съвършеното безгрижие съществува. Ще разглеждаме учения, автори, теории и практики, но всичко това трябва да води мисълта ни към резултатите от тях върху мисленето на обикновения човек (който не измисля теории и учения, а иска да живее добре) На първо място, за да е честно, трябва да изясним кое явление, чувство или действие определяме като грижа. Или мога да кажа, че "грижа" в настоящия анализ ще означават думи като "безпокойство", "вълнение", "тревога", “нужда” свързани с нещо неприятно, опасно, трудно осъществимо или такова, за което е необходимо каквото и да е усилие. От друга страна "грижа" е свързана с "работа", "усилие", различни трудности в името на нещо или някого. "Грижа се" според речника, който не обичам, означава: "Имам грижа, безпокоя се, мисля, тъгувам". Тези в кавичките и подобни думи ще ползвам като синоними в текста долу. Само от горните редове ми стана ясно, че грижата е, едва ли не, мъчение за грижещия се, но целта на сегашното ни занимание не е да докажем това, а друго - че разбирането за безгрижие и стремежа към него изключват философския метод във всяка от тия т.нар. "философии". Дори фактът, че мисленето е грижа, е достатъчно доказателство, но да видим как: Които са най-близко до идеята за освобождение от тревогите и в най-ясен вид ни я представят са източните учения, но тях няма да разграничаваме, а ще ограничим до основната им идея - безгрижието. Дао е сравнено с листо, което си плава в река. Дао е първото и всеобхватно безгрижие за което се сещам. Даоистките мислители обаче предвидливо са изключили постигането на това безгрижие, чрез мистификация на дао, свеждането на концепцията до привидни абсурди. В "Дао-дъ Дзин" има внушителен брой аналогии, за да предадат силата на празното дао, силата у-уей, "действие чрез бездействие" - долината е "активното" пространство между планините, в гърнето има празно пространство, а целият смисъл на гърнето е в запълването на това пространство, но и този въпрос е съставен от своеобразна пустота. Да разгледаме тези два примера във връзка с безгрижието. Долината, на първо място, представлява самото безгрижие. Тя е сама грижа на планините - планините, за да нарекат себе си такива, трябва да се погрижат долините да ги има. Без долини, не би могло да се различи кое е планина. Долината е следствие от наличието на планини, без тя самата да има нужда да се определя като екзистираща. Празнотата в гърнето е определена вече от самата му изработка. Има ли гърне - значи има и празнота, пустота в него. Тук можем само да вметнем за образност, че дори и пълно, в гърнето има запълнена празнина, празнината пак Е, и ще си Е, докато нямаме дума за "пълнина"... (дори да сметнем, че има дума "пълнота", то тя обяснява изобщо липсата на липси, но не може да е предикат на гърнето, както следва: Гърнето е по същество празнина. Пълното гърне е по същество запълнена празнина, но не и "пълнота"). Сега е важно да обясним пасивността, естествеността, спонтанността и бездействието, на които набляга даоистката философия. "Това е най-тихата традиция, наблягаща върху покоя и медитацията, а в житейското си измерение се стреми към съзерцателна вътрешна неподвижност". Такова обобщаващо и непретенциозно изречение, взето от лъскава енциклопедия за религии, може да обясни защо в "житейското си измерение" последователите на даоизма са постигнали целта на стремежа си към безгрижност, дори само следвайки доктрината на учителите си. "Най-тихата традиция". Тишината е безгрижие. Шумът е усилие. Тишината Е, без да се безпокои за шума. Шумът има грижата да наруши тишината, за да Е. "Набляга върху покоя", дума да няма - покой е безгрижие. Движението е усилие, изисква енергия, при човека - воля, покоя си е покой. Покоят е определен от липсата на движение, но движението не е липса на покой, а наличие на усилие. Покоят е безгрижен, понеже не полага усилие за да Е. Медитацията, знаем, е едно състояние, което в основата си е безгрижие, но в цитираното определение го разглеждам просто като бездействие, чисто физиологически. Съзерцанието е безгрижие, то е наблюдаване, безучастие. "Съзерцателна вътрешна неподвижност" е абсолютната безгрижност на духа, който не полага усилия да действа по никой начин. Той просто Е - безподвижен и наблюдаващ. Ако имаше грижа, усилие, наличие на каквото и да е действие, то тогава това действие (както всяко действие) може да бъде или прекратено, или да му се противодейства, което би създало на духа грижа за съществуването му. Не, той е бездействие, което не може да бъде прекратено, стига да остане такова. Бездействието е естествено, понеже не се не се нуждае от нищо; то Е само по себе си. В него е онтологията на даоистката традиция, върху която се гради ставането (от нищото става нещото - шумът и движението в примера). То е "кота нула" за съществуването на нещата. Още за стремежа към безгрижие намираме в "Джуан-дзъ", където е отхвърлена грижата, вълнението, напрежението на противоположностите, които срещаме в житието на човека. Такива са: здраве - болест, живот - смърт, удоволствие - болка, светлина - мрак и те са обявени за изкуствени и създадени от нас, но в крайна сметка неверни за изразяването на дао, на истинския път. Ние трябва да преодолеем тези противоположности и да се отнасяме по един и същи начин към болестта и здравето, към доброто и злото и т.н. "Да отгледаме съвършено спокойствие" - да нямаме грижи за абсолютно нищо. Трудно обаче се възпитава в безгрижие човека, уплашен от смъртта и ограничен от телесността си. Джуан-дзъ обаче обещавайки пише на отдадения последовател за велики полети по въздуха и невероятно дълголетие, които би могъл да придобие. Ето една притча, която да покаже, че самото усилие за правене на каквото и да е, може само да отдалечи търсещия от дао. Дори задаването на въпрос, не предполага да се отговори, заради евентуални недоразумения, но отговор като този ги изключва: "Знанието странствало на Север, към изворите на Тъмната Вода, и се изкатерило по Незабележимия Хълм, където срещнало Безмълвното Бездействие. - Ще ти задам три въпроса - казало то. - Първо, какви мисли и усилия ще ни доведат до разбирането на Дао? Второ, къде трябва да идем и какво трябва да направим, за да намрим покой в Дао? Трето, откъде трябва да тръгнем и кой път да следваме, за да постигнем Дао? Безмълвното Бездействие не му отговорило. Тогава Знанието поело на Юг, към странта на Светлата Вода, и се изкачило на хълма Края на Съмненията, където видяло Импулсивния Оратор. Задало му същите въпроси. - Ето отговорите - отвърнал той. Но щом заговорил, се объркал и забравил за какво става дума. Тогава Знанието се върнало в двореца и попитало Жълтия Прародител, който му казал: - Да не мислиш за нищо и да не полагаш никакво усилие - това е първата стъпка към разбирането на Дао. Да не отиваш наникъде и да не правиш нищо, е първата стъпка към намирането на покой в Дао. Да тръгнеш отникъде и да не следваш никакъв път е първата стъпка към постигането на Дао." За Безмълвното Бездействие е ясно - ако отговори - би станало Мълвно Действие... Действията и усилията на Оратора нарушават покоя, единствено чрез който дао може да се разбере. Вълнението на Оратора предпоставя хаос в действията му. Отговорът на Жълтия Прародител (Жълтия император Хуанди, почитан наравно с Лао-дзъ за създател на основите на даоизма) изразява именно у-уей, деиствието чрез бездействие, и изглежда също толкова парадоксален, колкото и самият принцип. Тук обаче единственото нещо, което Е е бездействието (покоя, празнотата, тишината или както тръгнах - безгрижието); тъй като то и само то Е, то е единственото действие - нищо друго не Е, следователно нищо друго не може да действа. Както рабираме "...да не полагаш никакво усилие" Е "първа стъпка". Трудно, но не и за нас. Ето така разбрахме защо и как последователят на даоизма е безгрижен и се стреми към безгрижност, бездействайки върху този си стремеж. Това е неговият път, заобикалящ всякакви тревоги, вълнения и безпокойства. Ще се върнем на даоиста по-късно, за да не се спирам поотделно на анализ на последователите на отделните течения, учения, направления, ами за да кажем за всички хора общо, даже и за нас, пък и за вас. Сега ще разгледаме как индийците, с елементите от тяхната религия, стигат до безгрижието. Дори само споменаването, по-точно визуализирането на последовател на някоя от индийските традиции извиква образа на някого безгрижен и весел. За краткост, а и за да не досаждам на интернет потребителите, няма да навлизам в подробности за самата религия различните в концепции, а само там, където безгрижието е заложено като ценност или следствие от дадено положение. Ако вървяхме поред, Дао, което разгледахме горе щеше да е след индийците, но Даоизма е в по-чиста форма представител на съвършеното безгрижие. Тук, при индусите, сравнението с даоизма ще е само по направление към стремежа към безгрижие. Да разгледаме някои основни характеристики, които определят религията като стремеж към безгрижие: Прераждане. Индуизма в това отношение не се различава от даоизма и сега е уместно да разгледаме идеята на реинкарнацията. Тази концепция, със всичките й постулати и забрани привидно създава грижи на последователя. Но дали е така? Казано е, че докато се преражда, значи нещо в поведението на човека приживе не е било наред, а прераждането е именно, за да се открие правилния път към спасението. Спасението от своя страна е съвършеното безгрижие. Постигналият нирвана се освобождава от всичките си (земни) грижи, така спират неговите желания, които водят до страдания. Грижата да се угажда на прищявките на тялото или на желанията на егото съпътства целия съзнателен живот на всеки индивид. Тази грижа източните религии (и не само те) свеждат до минимум, като приканват към въздържаност, скромност, целомъдрие и не на последно място доброта (която се надявам да вземе значителна част от вниманието Ви в настоящата работа по-късно). Най-правилният път към спасението е монашеството (макар то да се различава от практиката на западните монаси, приликите са съществени). Монашеството гарантира липсата на грижи, каквито присъстват у светския живот. Например източното замонашаване е свързано главно с периода на самота, който е най-подходящ за медитация. За медитацията казахме вече, а за аскетизма остава да отърве монаха от грижите, които биха се създали от съжителството - грижа може да бъде състраданието, желанието за физически контакт, стремеж към издигане в йерархията, изпълнението на задачи и изобщо всяко нещо, което може да откъсне човека от стремежа към съзерцателната вътрешна неподвижност. За тези отрекли се грижите са сведени до минимум. Практикува се приемането на минимално количество храна, знаем за практика да се приема една единствена лъжица ориз дневно, с което се решават проблемите с храната, както и тези, свързани с преработката и отделянето й. Вегетарианството така може да се приеме като една грижа по-малко, а именно лов и приготвяне на улова. Суровоядството изисква минимум грижи за набавяне на необходимото. От друга страна индуизма набляга на идеята за уважение към всяка твар, изхождайки от две положения: 1. Убийството би докарало лоша карма и 2. Тялото на всяка гадинка може да е носител на преродената душа на участник в самсарата. Така се спестяват още грижи относно нирвана, като чрез бездействието си (неубиването) будистът си докарва добра карма. Грижата относно природата на страданията в настоящия живот на будиста е облекчена от "дукха", нещастни събития, резултат от наследена тенденция, която, ако не е повлияна носи отрицателен заряд на преродения. Отхвърлянето на детерминизма обаче влече след себе си опасността от грешно направения свободен избор, който може да доведе до нови страдания (нова реинкарнация). Будизмът обаче въвежда чрез учението на Сидхарта т.нар. Благороден осморичен път, в който са упоменати Правилна вяра и Правилно отношение (що се отнася до "истината"); Правилен говор, Правилни движения и Правилен живот (етически правила); Последните три, свързани с йога или самоконтрол, са Правилно усилие, Правилно самосъзнание и Правилна медитация. Това са трите елемента на Пътя, на които подробно няма да се спирам. Идеята тук е, че пред озадачения неофит се разкрива път, маркиран от ясни правила, който ако бъде безгрижно следван, ще доведе до състоянието бодхисатва. Казвам "безгрижно следван", тъй като този Път е наречен от Буда "Среден път" и изключва всякакви крайности - на самоопрощаването и самобичуването, на терзания дали е вечна душата или смъртта е края на всичко и т.н. Средният път дарява поелия го с едно свободно от решения пребиваване, както листото по течението. Искам да обърна внимание на някой положения от йога. Шри Шримад А.Ч. Бхактиведанта Свами Прабхупада е един от авторитетите в тази област, та, когато стана дума за йога ми се стори удачно да се позовавам сляпо на неговите обяснения в "Съвършенството на йога". Тъй като има цитати и от Бхагавад-гита (БГ), които идват точно на място, ще започнем от тях, пък да видим (цитатите, които не са от Бхагават-гита са от автора на книгата). В БГ откриваме още по-усилен стремеж към отърваване от грижите: "Никой не е мой враг, нито приятел, никой не ми е баща или майка" Идеята тук е, че всички сме живи същества с различни роли - на враг, на роднина, но в "делничния си живот всички актьори са приятели". От една страна е намерението да се отнасяме с всички еднакво, което предполага да се държим към всички добре (както към роднина или приятел). От друга странаа обаче отпада още една грижа, а именно усилието да поставяме на преден план близките си. Например, аз не трябва да демонстрирам различни видове реакции, в следствие страданията на близък или на неприятел. Реакцията ми да бъде една единствена, без допълнителни загриженост, касаеща отношението ми към дадена личност. Еднакво отношене към всички: "...злонамерените, благочестивите, грешниците, безучастните и безпристрастните - по един и същ начин" (БГ). Това би свалило от раменете ми тежестта на отсъждането и аз не бих имал нужда или грижата да определям кой какъв е и какво прави. На някои това би се сторило хладнокръвно и безчувствено, но стремежът към съвършеното безгрижие минава по пътя на освобождението от емоции и вълнения, както вече видяхме, а страстите, които горят между приятели и врагове например, причиняват ненужни поражения върху покоя и избягването на крайности. За да постигне успех в начинанието си, за индуса (и не само) е важно да е "освободен от желания и чувство за притежание" (БГ). Да притежава някой каквото и да било е грижа. Първа грижа е да го запази "негово", а не нещото да стане чуждо. Второстепенни грижи изисква и самото "нещо". Без чувство за притежание липсва привързаността и вълненията свързани с нея. Това става по-ясно от обяснението "Аз мога да мисля, че някой е мой син, но истината е, че аз не мога да зачена син. Най много да зачена едно тяло. Създаването на живо същество е извън рамките на човешките възможности. Живото същество не може да бъде заченато само чрез полово сношение. То трябва да бъде "поставено" в семенната течност." Идеята на автора е популярна сред религиите - ако рожба може да бъде "на някого", то неин единствен собственик е даденото божество, вдъхнало й живота. Асоцияцията, която предизвиква "вдъхването на живот" както и други конкретни сходства между различни религии ще оставим между редовете. Досега намерението ми беше да разкрием очевидността на стремежа към безгрижие в живота на будиста, но докато горе разгледах далечните от нас източни учения, на следващите редове ще разясним кое в западния модел на мислене води до стремеж към безгрижие. Дотук приведохме примери от източните религии, за да можем да си представим мащаба на стремежа към безгрижие и това как той прозира през много концепции, които иначе служат на други идеали. Грижата добива различен образ в рамките на християнството. Няма да разглеждам исляма като отделна доктрина, понеже основните му отражения върху последователите се припокриват с тези на християнството – възпитание във права вяра, грехове, наказания, служба в името бог, условия за допускане в рая и... безгрижие. Идеите на християнствот на пръв поглед, като че ли са противоположни на източното разбиране за живота, като обявяват почти всяко явление за повод за тревога. Ако се вгледаме отблизо, ще видим, че животът на християнина на земята е съпроводен от постоянно безпокойство: - Страх от бог, изразен в усилията на вярващия да не Го обиди с думите си, делата си, дори с помислите си.
- Намерение да умилостиви бог с молитви, жертвоприношения и богоугодни дела
- Чувствайки се грешник, какъвто несъмнено е, вярващият е под напрежение, било заради Неговата оценка, когато момента настъпи, или пък заради вечно съпътстващото го чувство за вина.
- Християнските ценности, като милосърдие, солидарност, проява на любов към другите изискват постоянна съпричастност към тревогите на всички хора по земята и дори незабавни действия в тяхна помощ.
- Скръбта, която не е грижа на будиста, тук е характерна черта на всичко, което е свързано с отношението към смъртта. За християнина дори е въпрос на морал да скърби са участта на Сина Человеческий или за тази на неспасените души.
- Докато за даоистите “постигането” става чрез бездействие и ненамеса, при християните спасение се постига само с труд за обикновените хора и със служба за монашеството
- Християните (ортодоксалните) намират недоброжелатели сред свои, които се обособяват в отричащи ги направления и секти.
Така за ортодоксалния християнин изглежда неразбираемо понятието покой, което наблюдавахме у даоизма. Този покой е заменен от грижа за Спасението. Дотук всичко изглежда, че има отрицателен отенък, но всъщност не е така. В идеалния вариант, ако всички са изпълнителни и богоугодни, то те биха били по-безгрижни от всеки притеснен за кармата си будист. Идеалният вариант, разбира се, е разкрит най-добре в редовете, описващи живота на хората преди грехопадението. Грижата, която първите човеци си докарват е Познанието, а с познанието разбират и смисъла на свободната воля. Тази свободна воля е единственото средство, което бидейки върховна грижа, може единствено да им помогне да стигнат съвършеното безгрижие. От тях се иска само едно – да следват предписанията в Библията, където вместо труднодостъпни за непросветения ум поетични построения са ясно изказани десет повели, множество образци за поведение и примери с грешки, които да не бъдат повтаряни и всички тия писания стриктно напътстват поелия по Неговия път. Безгрижието на християнина е гарантирано от неговата искрена и неотстъпна вяра в неговия единствен Спасител. На християнските народи обаче, повече от на всички други е чужда собствената им вяра. Дори самата вяра е възприемана от масата като грижа, по силата на номерираните горе примери. И живее отделен от религията живот, чиито ръководен принцип е назован да бъде “принцип на удоволствието”, който ще разгледаме също. Общо погледнато сходството в източната и западната религия е очертано както трябва за целта ни. Сходен е стремежът към безгрижие и убеждението на вярващия в съществуването и реалната възможност за постигането на абсолютното безгрижие. За това повече няма да се спираме на религиите конкретно, понеже вярващите са убедени в съвършеното безгрижието и вярват, че грижовните божества ще имат грижата за тях. Фройд отива по-далеч, като не само се опитва философствайки да овладее дадено обстоятелство, но и да разбере причините, които ще предопределят избора ни, щом веднъж сме решени да го направим. В психоанализата стремежът към безгрижие е виден, като тя, опитвайки се да отърве личността от тревоги е разработила свой понятиен апарат, който отново може да се сведе до идеите за терзание, мъчение, безпокойство, нужда.. все думи, които ползвахме за да избегнем, доколкото е необходимо, употребата на грижа в този текст. Чувството за вина е основният катализатор на човешките реакции. То е страж пред вратите, водещи към дълбокия покой на чистата съвест. И тук стремежът към покой е основна задача, както в религията, но за разлика от нея в психоанализата скритото престъпление, което несъмнено е извършено в някой ранен етап води до грижите, предизвикани от чувството за вина. Това терзание създава постоянно напрежение в душата на човека и стремейки се да го превъзмогне, човек си докарва нови и нови тревоги и се завърта в порочнен кръг. В стремежа да се достигне покой, човек безгрижно (безсъзнателно) изтласква в сянка ужасът, който не е по силите му да понесе. Станалото обаче безименно чувство за вина ще завладее цялостното поведение: оттук и неизброимото множество изтормозени и угнетени от болезнено чувство за омерзение, за всеобща вина. Изобщо Фройд доказва, че вътрешните тревоги на личността са породени от едно фундаментално безпокойство, предизвикано от усещането за греховността на помислите, действията, желанията и изминалите събития в човечкия живот. Както в религията, така и в психоанализата е възприето изповядването като средство за достигане до безгрижието. В религията изповедта е на първо място потвърждение на увереността, че бог ни обича и едва след това признание на нещастието ни. Следователно щом бог ни обича, а ние се изповядаме, зовейки за опрощение и любов, Той не ни наказва, а ни отървава от тегобата на греха, обещавайки ни тенденция към вечния покой, съвършеното безгрижие. В психоанализата аналогично изповядването на греховете става доброволно, като и тук то е съпроводено от убеждението, че грижите ще престанат; стремежът към и вярата в съществуването на душевен покой предхождат самия акт на изповядване. И в двата случая сме длъжни да понесем отговорността за действията си, но при религията Бог ни прощава, понеже ни обича, а в психоанализата ние сами си прощаваме, понеже се обичаме. При всяко положение успешно проведената изповед пред трети човек ни гарантира, че грижите ни ще изчезнат, което, както наблюдаваме навсякъде е основната движеща цел на човешкия живот. Коментирай (3) | Цитирай това на твоя сайт | Прочетена: 1052 |
|
|
|
Обща категория
|
|
Автор BPAHA
29 Jan 2009
[-] по-малък текст |
по-голям текст [+]
|
Кадрите, които ще видите не са изолирани случаи. Те са Индустриален Стандарт за животните развъждани за Любимци, Храна, Облекло, за Забавление и Изследвания. Филма не е за деца. Тъй като ние всички обитаваме земята, всички се считаме за земляни. Няма сексизъм, расизъм или видизъм в термина землянин. Той съдържа всеки от нас топло или студено кръвен, бозайник, гръбначно или безгръбначно, птица, влечуго, земноводно, риба, и човекоподобни. Хората, обаче, биващи не единствения вид на планетата, споделят този свят с милиони други живи същества, и всички се развиваме тук заедно.
Коментирай (12) | Цитирай това на твоя сайт | Прочетена: 1854 |
|
Прочети цялата статия
|
|
|
|
Мисля си
|
|
Автор occultism.biz
21 Nov 2008
[-] по-малък текст |
по-голям текст [+]
|
В наши дни, привидно произволна група от индивиди излиза наяве със "специалните" си умения. Въпреки, че неподозират, тези индивиди, не само спасиха света, но и го промениха завинаги. Тази трансформация от обикновен в свръхестествен няма да настъпи за една нощ... Откъде се появи? Тази цел, тази нужда за решаване на житейските мистерии Когато най-простите въпроси нямат отговори. Защо сме това, което сме? Какво е душата? Защо сънуваме? Най-добре ще е да не търсим отговор на всичко. Без колебание, без копнеж...
...Човекът е самовлюбен вид по природа. Колонизирал сме от край до край малката ни планета. Но не сме на върха на така наречената еволюция. Тази чест принадлежи на низшите хлебарки. Способни да живеят с месеци без храна. Те могат да живеят и устояват на радиация. Ако Бог е създал нещо по свой образ и подобие, тогава аз смятам, че Бог е хлебарка. Казват, че човек използва само 10% от капацитета на мозъка си. Още само няколко процента и всъщност може да сме образ и подобие на Бог. Освен ако разбира се този ден вече е настъпил, и проектът за човешкия геном е открил малки вариации на генетичния код засилващи се от минута на минута стойности. Телепортиране, левитация, тъканна регенерация, това извън сферата на възможното ли е? Или човека навлиза в нова фаза на еволюция? Дали той най-накрая стои на прага на истинския човешки потенциал?
- Слънчево затъмнение.
- Да.
- Да, чудя се дали ще е пълно.
- Не, не и тук. В някоя друга част на света, да. Глобално събитие. Още едно доказателство, колко е малка планетата ни. И колко малки сме самите ние, нали?
- Как се казваш?
- Мохиндер.
- Аз съм Питър.
- Може ли да те питам нещо, Мохиндер? Чувствал ли си някога, че си предопределен да направиш нещо необикновено?
- Карам такси ако не си забелязал.
- Не говоря за това, което правиш, Говоря за това... кой си всъщност. Говоря ти за това... да бъдеш специален.
- Да, всички ние сме специални.
- Не това имам предвид.
- Някои индивиди, са по-специални. Това е естествен подбор. Започва от един индивид. Роден или излюпен като всеки от вида си. Анонимен, изглеждащ нормално. С изключение на това, че не е. Той носи генетичен код, който ще отведе вида му на следващото еволюционно стъпало.Коментирай (1) | Цитирай това на твоя сайт | Прочетена: 1824 |
|
|
|
Мисля си
|
|
Автор BPAHA
17 Oct 2008
[-] по-малък текст |
по-голям текст [+]
|
Скоро познат ми каза, че снобарите нямали телевизори и ме пита от кога съм станал снобар.
- ?!
- Е нали нямаш телевизор, снобарите нямат телевизори.
- ?! (отговарям аз отново)
- Снобарите нямат телевизори бе, нали ми се хвалиш, че не гледаш телевизия. Снобарите като се събират и се хвалят един на друг, че вече не гледали телевизия и се хвалят, че дори нямат телевизор...
Накрая разбрах идеята и новите модни течения. Сега осъзнавам защо нямам телевизор - не защото телевизията ми нанесе необратими последствия на нервната система (още понякога чувам онзи мъжки глас, който пееше Пуловера на татко аз обичам и често тайничко си го обличам, въпреки, че изминаха почти 10 години от последния път когато гледах тази реклама). Причината за моето безтелевизие е, че съм се трансформирал в снобар.
Това доказва и вътрешното ми раздразнение, когато в магазинчето за кафе тази сутрин видях на включения телевизор сутрешния важен репортаж за бабите, които са си направили футболен отбор. Почти всички бяха със своите бастуни и привидно не им беше удобно да стоят изправени и с измъчена усмивка да махат пред камерата на Нова телевизия за предаването "Здравей България".
Коментирай първи! | Цитирай това на твоя сайт | Прочетена: 2289 |
|
Прочети цялата статия
|
|
|
|
Патология на здравия разум
|
|
Автор oli
16 Oct 2008
[-] по-малък текст |
по-голям текст [+]
|
|
Физическа, морална и интелектуална свобода
На следващите редове ще разгледаме понятието “свобода”, като ще се водим от “Етика”-та на Артур Шопенхауер и неговата концепция.*
Шопенхауер подготвя своето определение за свободата, като изхожда от идеята, че абсолютна свобода можем да имаме единствено, ако нищо не спира поривите на волята. Пречките да се изпълни волята той групира в три категории, които ще изброим и едновременно с това ще разгледаме. За да разберем идеята за отрицателността на понятието “свобода”, Шопенхауер обяснява наличието на свободата като отсъствие на пречки и препятствия за изпълнение на волята. Самите прегради, които пречат на свободата, бидейки налични и неоспорими са все положителни понятия, а също и критерии за подразделянето и категоризирането на подвидовете свобода: -Физическата свобода се определя от физически ограничения. В последствие те се сведени от автора до невъзможността даден организъм да се движи свободно из пространството, което обитава по условие, но преди това той ни дава примери с неодушавени предмети и абстрактни понятия, които е важно да проверим. Интересен е изразът на автора “свободно течение на реката, когато не я преграждат повече планини или шлюзове”. Пример за липса на пречки тук идва “свободното течение”, което обаче, при наличието на “планини и шлюзове”, вече не само, че не ни се струва свободно, но също така и спира да съществува като течение (може би вече е блато), като така и изразът престава да е адекватен. Течението не може да бъде свободно в действителност поради още две причини: 1. Течението е винаги е определяно от закон на гравитацията, който пък закон е причина сам по себе си течението да е възможно единствено в канал. 2. Свободното течение, като доказателство за липса на прегради е, както разбираме, отрицателно понятие, понеже е свободно. Течението обаче може да представлява преграда за изпълнение волята на друг обект, като така става положително понятие и противоположно на свободата си. Следва, че течението е задължено да бъде или с положително, или отрицателно разбиране и така става несвободно. Тук свободата на течението е схваната в условията на неговото съществуване, според вече положени пред волята препятствия. Свободно течение е само по себе си невъзможно да бъде осъществено. Да вземем друг пример за свобода, която не се отнася до жив организъм, а тъй като авторът започва с подобни примери, за да определи понятието “свобода”, то и ние ще ги отнесем по-късно към разбиранията му за морална свобода: “Свободен вид” ще разгледаме замалко. Да дадем пример за свободен вид: “Фосфорната киселина отделно може да бъде в свободен вид или естерифицирана с друг компонент”. Тук отново нямаме свобода в действителност, понеже изразът “свободен вид” може да бъде единствено пояснение на нещо, но не и самото нещо. В случая “свободен вид” е състояние на фосфорната киселина, която, за да съществува като такава, е ограничена от това да бъде именно фосфорна (или киселина) - тя трябва да бъде определена като такава по нейното PH, решетка и т.н. и трябва отново да е в съгласие със законите на химията (материята), за да съществува самостоятелно, но те се явяват пречка на свободата й. По същия начин ще кажем и за “текст в свободен вид”, за да отмием дразненето на фосфорната киселина от окото на читателя. Методиката при разглеждането на горните примери може да се приеме за неуместна и некоректна, тъй като Шопенхауер дава множество примери, където ключовата дума е именно “свободен”, значеща неограничен, което той приема като даденост, а ние си послужихме с техники на езика, за да оспорим възможността за свобода. От друга страна самият автор си служи със същия този език, за да направлява мисълта ни в избрана от него посока. В посочения от него пример “свободно от пощенски разходи писмо” отново не намираме убедителен аргумент за съществуване на свободата, тъй като на нас е дадено, че писмото е свободно единствено от пощенски разходи. Все едно на затворник да се каже “Свободен си да ходиш из килията”. В друг пример - “свободна маса” - не се разбира за нещо ли е свободна или от нещо; масата е свободна сама по себе си или е свободна за ползване; как би изглеждала една несвободна маса и кои биха били пречките за свободата й също не е ясно. Можем да кажем същото и за другите примери, където отново се сливат понятията за свободата като възможност да се изпълни воля и като признак на предмет. В примера “свободно небе” ясно личи, че, за да е възможен този израз, то той трябва да се отнася към някаква странична проява на свобода. “Небето е свободно за полети” ако кажем, ще значи, че от свободата на небето зависи свободата на полетите. Така небето се явява пречка за свободата на полетите, като ги заставя да зависят от него. За свободни полети ще е нужно свободно небе. Същия пример можем да отнесем и към наблюдаването на небесните тела. Трябва да е факт свободното небе, за да има свободно наблюдаване. Важно е да си припомним, че “свободно небе” е отрицателно понятие, но при все това то е и пречка (положително понятие) за свободата на наблюдаването, така както последното е зависимо от него. Всичко дотук ни довежда до извода, че постулатът, с който започва Шопенхауер: “Физическата свобода е отсъствие на всякакъв вид материални препятствия” е също неуместен, тъй като, както видяхме, е неизбежно и необходимо самата материя да е препятствие, също както е и препятствие пред възможността да разберем самата физическо свобода, тъй като я ограничаваме и определяме единствено чрез законите които ни предлага самата физика (материя). В този случай, за да имаме свобода ( “отсъствие на всякакви прегради и пречки”), не трябва да има никаква материя, а няма ли материя – няма как да знаем нищо за физическата свобода. Така и самите положителни досега понятия “прегради и пречки” стават отрицателни понятия, а свободата – положително. Или вместо “Понятието „свобода“, разгледано отблизо, е отрицателно. Ние разбираме под него само отсъствието на всякакви прегради и пречки”, можем да кажем “Понятието “материя”, разгледано отблизо е отрицателно. Ние разбираме под него само отсъствието на свобода”. Шопенхауер изоставя абстрактния прочит на понятието “физическа свобода” и насочва вниманието ни към наблюдението си, че “най-често в нашето мислене понятието свобода служи като предикат на животните”. Продължава така: “Те имат тази особеност, че движенията им произлизат от тяхната воля, произволни са и затова се наричат “свободни” в случаите, когато липсват материални препятствия, правещи тези движения невъзможни.” Тук възниква въпросът Как Шопенхауер е разбрал волята за свободно движение при животните. Изглежда, както и по-късно ще видим при хората, че свободното движение (физическата свобода) при животните се изразява в това, те да не са в клетка и да нямат физиологични увреждания. Тук отново можем да не се съгласим, като кажем, че ние няма как да знаем дали волята на един свободен кит не е ограничена от невъзможността му да се катери по скали. Друго – самото животно, правещо произволни движения не може да знае, че е ограничено от материята, а именно че има плавници, вместо ходила. По същия начин, ако имаме животно, родено в клетка, то също ще е свободно да изпълнява волята си, но само в рамките на клетката, както се случи и по горе с абстрактните примери. То няма как да знае, че е несвободно, както кит няма как да знае, че волята му е ограничена от материята, изграждаща го. Така свободата е разбирана от Шопенхауер само чрез предварително зададени от него самия критерии, като за свободно животно той счита онова, което изглежда свободно. Тук може да се вземе в предвид разликата между свободно и несвободно животно (лъв в савана - лъв в клетка), но е под въпрос доколко пред свободния лъв не стоят пречки той да полети според волята си. Шопенхауер обаче уместно уточнява, че “животното действува само по своя воля”, но тук в курсив трябва да е “своя”, като така ще заставим животното да няма друга воля, освен своята, която да изпълнява с желание. Това обаче не ни говори нищо за самото изпълнение, нито за възможността ние да познаем волята на животното. Ако съдим по себе си (а нямаме друг избор), всеки гладен лъв би пожелал да прелети до ято патици или да се гмурне за риба. Можем да изведем, че волята на всяко животно се определя от физическите му данни и биологична необходимост. Например волята на прелетните птици едва ли би била (и не е) да прелитат хиляди километри, въпреки че имат “физическа свобода”. Просто това им се налага от природните закони. Когато, поради Затоплянето, климатът на дадено място не застудее заплашително, птиците остават в същия пояс, вместо да предприемат рискован и изморителен полет. От горния тип, макар и разнородни изводи, Шопенхауер предвидливо се е застраховал, като казва: “Щом животното действува само по своя воля, в това значение то е свободно – при което съвсем не се взимат под внимание влиянията, които може би ръководят неговата воля”, но това можем спокойно да отнесем отново към животното в клетка... а по-добре ако е животно - сляпо родено (физически несвободно), което в своята представа то няма идея за виждане и съответно не би възникнала и воля за такова. Тук Шопенхауер би могъл да реагира, като изтъкне, че волята на животното е повлияна и не бива вземана под внимание, но самата воля в случая е нещо, което отсъства и съответно не може да бъде повлияно. Липсата на воля, ще кажете, не предпоставя липса на свобода. Да си представим затворено в барака куче – има физическа възможност и свобода да се справи с бравата, но няма воля (или поне не знае, че има, няма как да знам аз) и стои затворено, съответно – несвободно. Така липсата на воля може да се окаже пречка за наличието на физическа свобода при животното и обратното – наличието на воля може да промени изцяло физическата свобода. Ако се позовем на Шопенхауер и не вземем под внимание влиянията, подтикнали водните животни да станат земноводни и сухоземни, то тяхната воля да излязат на сушата е придала нов смисъл на понятието “физическа свобода”. По този начин, ограничението на физиологията, пригодена само за водата е изчезнало, правейки сухоземните животни “физически свободни”, а рибите – несвободни. Трудно мога да си представя волята на свободното животно зелена еуглена, но няма да се спираме на него. Продължаваме с моралната свобода, като, поведени от Шопенхауеровата “Етика”, прескачаме “интелектуалната свобода”, без да се спираме на нея сега. Моралната свобода Шопенхауер свързва с искането. Ще започна с аванс: “...човек, без да среща пречки в материалните обстоятелства, се въздържа от постъпки с прости мотиви от рода на заплахи, обещания, опасности и т.н. – постъпки, които в противен случай той вероятно би извършил по указание на волята си.” Тук не е ясно, дали отказването от постъпка (първоначална воля), поради някакъв мотив също не е проява и следване именно на воля. Доколко е свободна тя можем да разберем, ако се върнем малко нагоре, където авторът ни казва, че не взема под внимание евентуалните влияния върху волята, а е важно само изпълнението й. Разбирам, че колкото и да се променя и според каквито и да е мотиви, аз в крайна сметка изпълнявам волята си, била тя и да не изпълня нещо. Шопенхауер ни разяснява естеството на свободната воля, като я определя като “правя каквото искам” и запитва дали самото искане е искано, утвърдителен отговор на което би окачествило искането като проява на свободна воля. Този въпрос го довежда до констатацията, че “винаги бихме мислели едно искане в зависимост от друго”, или с други думи “искал ли си да си искал.. да си искал и т.н”, където търсенето на свободата ще задължава да продължаваме да питаме, а волята ще остава само в полето на искането. Така авторът забелязва, “че първоначалното, емпиричното, заимствувано от практическата област разбиране на свободата отказва да влезе в пряка връзка с разбирането на волята” и търси едно по-абстрактно решение. Този опит ни връща в началото, където липсата на пречки предопределяше наличието на свобода. Тук вече пречките са универсализирани като “изобщо някаква необходимост” Значи - има необходимост – няма свобода и обратното. Отрицателна е свободата и положителна е необходимостта. Да разгледаме построенията на Шопенхауер за необходимостта. След сложни умствени гимнастики той стига до извода, че в действителността всичко е необходимо и следователно следствието от самата необходимост също е необходимост. Наличието на необходимост обаче ни забранява свобода, както стана ясно. За да избегне необходимостта, Шопенхауер си служи със “случайността”, която е противоположна на необходимостта. Случайността обаче, мисли той, е такава само по отношение на нещо друго. Сама по себе си тя е също необходима, понеже дори случайното явление си има причина, което изключва да се е появило свободно. След още няколко мисловни конструкции авторът несигурно заявява, че “щом е така, свободата, чийто отличителен признак е липсата на необходимост, би трябвало да бъде безусловно независима от всяка причина и поради това дефинирана като абсолютно случайно: едно във висша степен проблематично понятие, за чиято мислимост не гарантирам, което обаче по странен начин съвпада с понятието свобода.” Сега разбираме, че понеже необходимостта е абсолютна и винаги в наличност, а свободата е дефинирана вече като липса на тази наличност, то абсолютната липса на необходимост може да е само абсолютната слуайност. Трудностите на Шопенхауер в последните разсъждения го карат да прибегне до кантовото определение “самостоятелност” и то идва точно на място, за да покаже, че когато нещо е самостоятелно, то следователно няма причина и основание, което е и търсената по-горе липса на необходимост (т. нар. свобода). Самостоятелност, твърди авторът, е възможността нещо да започне, без самото то да е следствие, и без да е необходимо.неговото съществуване. Тук разбираме самостоятелността като свободата за започнеш да съществуваш. На нашето внимание изниква едно сравнение с предходен пример за проява на волята, даден ни от автора. Да видим първо твърдението: “А тъй като всичко, което определя нещо, трябва да бъде основание, за реалните неща – реално основание, т.е. причина, то тя ще бъде и лишена от всякакво определение.” Разбираме, че няма нещо, което да предпостави причината, тя е засега неопределена, което значи свободна. Продължава: “С други думи, нейните отделни прояви (волеви актове) ще произтичат безусловно и напълно независимо от нея самата, непородени с необходимост от предшествуващите обстоятелства, а значи също и неподчинени на никакви правила.” Тук ми се иска да се върнем на искането. Искането, разбрахме в началото, е причината на свободния волеви акт. От горния цитат не стана ясно как от причина се стигна до акт, без да има искане. За да бъде наречено нещо реално, то трябва да е или необходимо, или чрез самостоятелността си да се прояви като искано от волята. Сравнението, което споменахме, е именно парадокса, че искането предполага да бъде искано, както на самата причина е предопределено тя да бъде причина на нещо, превръщайки и свободната воля на причината в предопределеност. ... В самия край на трактата си Шопенхауер, както обещава в началото, разяснява понятието си и за интелектуалната свобода. Според неговото виждане за свободата, интелектуалната свобода се явява медиатор. Познавателната способност (интелектът) “служи като посредник на мотивите: именно чрез него те действуват върху волята, която е истинското ядро на човека.“ Шопенхауер твърди, че човек е интелектуално свободен, щом познавателната му способност, като посредник, не се явява пречка и „неговите постъпки са прост резултат на реакция на неговата воля на мотивите.“ Разрешението на проблемите, които възникват относно същността на интелекта, на свободата и на интелектуалната свобода няма да бъда цел на настоящото, но ще са по-подробно изложени в отделно изледване от близкото бъдеще. Всичко казано дотук оставям с отворен край, за да бъде възможно неговото допълване или изяснение, ако това е необходимо. * Това са няколко реда, които от скромност и уважение трябва да бъдат едно наум докато се чете този текст: Шопенхауер, в своята "Етика" ни предоставя множество препратки към антични и по-съвременни философи, текстове и автори, като също така се позовава на произведения на литературното изкуство, философски решения на знаменити мислители. Тези негови препратики и идеи не бих се осмелил да коментирам по начин, виден от текста по-горе (а именно позволявайки си да не се съгласявам „на дребно“ с шопенхауеровите конструкции, още повече, че нямах намерение да давам собствено определение за свобода, което би трябвало да е изначална идея на подобна критика). Шопенхауер е един чудесен автор с много характерно и повлияно от източната философска традиция мислене, който аз харесвам. Тук оценката ми на понятия и твърдения от шопенхауеровата "Етика" няма общо с отношението ми към самия автор, нито към философията му, която би трябвало да ме респектира и за чието разбиране съм вероятно недостатъчно подготвен. Моята цел в настоящия труд е да покажа сериозността и възможностите на дедуктивната мисъл, приложена по отношение на дадени твърдения, както и многообразието и ефекта от методите на критичния философски преглед. Това е един пример за страничен прочит и критика на философски текст, без да имаме достатъчно предварителни познания за (и обективен поглед върху) идеите на самия философ, а непосредствено вземем самите му идеи, за да им направим дисекция, както си знаем ... по касапски.
Коментирай първи! | Цитирай това на твоя сайт | Прочетена: 1765 |
|
|
|
ICQ по спешност: 178079719
Блог структура 
